След това отново на север към моста Джордж Вашингтон, който ме извежда от острова. Оттам на запад по 1–80 навлизам в мрежата от магистрали, която със своите закусвални (ДОБРА ХРАНА!) и мотели (ДЕЦАТА СЕ НАСТАНЯВАТ БЕЗПЛАТНО!) представлява един съвсем отделен свят, осеян с удивителни знаци. Асфалтирана порта към все по-обширни пространства и все по-малко хора. Напускаща твърдите уверености на Ню Йорк и водеща към щурите възможности на непознати градчета и забравени равнини. Северна Дакота. Пренебрегнатият щат.
Не че днес ще стигна дотам. Докато пресичам щатската граница с Пенсилвания, натрупаната умора се стоварва върху мен и аз започвам да търся къде да спра за почивка. И да се обадя на О’Брайън. Тя не заслужаваше днешната ми грубост, а и навярно е притеснена, след като не се появих. Но имах чувството, че трябва незабавно да напусна града. Чувство за спешност, подхранвано от мисълта за Преследвача, както и от тъй навременно откритото парченце от пъзела край сградата „Дакота“.
Мястото изглежда добро. Зона за пикник без избуяли плевели, само няколко смачкани хартии от хамбургер около препълнените кофи за смет. Спирам в крайния ъгъл на паркинга и натискам бутона за бързо набиране.
— Добре ли си? — пита О’Брайън, когато вдига слушалката. Тревогата в гласа й утроява вината ми.
— Нищо ми няма. Виж, извинявай, че не дойдох днес следобед.
— Значи разбра моя код.
— О, да. Между другото, беше много добър.
— Изчервявам се.
— Пътувах към центъра, когато… наложи се да променя решението си.
— Какво стана?
Как да отговоря?
— Получих знамение — казвам.
— Знамение. Като онези от небесата?
— Не, не от небесата.
— Дейвид, би ли ми обяснил какво става с теб, по дяволите?
А на това как да отговоря? С истината ли? С невъзможната истина, в която съм на път да повярвам, но досега не си позволих да я изрека на глас или дори да мисля сериозно за нея.
— Мисля, че Тес може да е жива — казвам аз.
— Чул ли си нещо? Италианските полицаи… намериха ли я? Била ли е забелязана?
— Не, не е била забелязана.
— О, боже мой! Дейвид! Да не се е свързала с теб?
— При следващата мисъл гласът на О’Брайън става помрачен. — Отвличане ли е? Държи ли я някой?
Да, някой я държи.
— Никой не ми се е обаждал — отвръщам. — Полицаите не са открили нищо. Всъщност почти са зарязали търсенето. Сега само чакат останките й да се появят. Мислят, че е мъртва.
— А ти не?
— Част от мен знае, че трябва да е мъртва. Но има и още една част, която започва да мисли другояче.
— Къде е тогава?
— Не е в Италия. Не е и тук.
— Добре. Представи си, че държа карта. Къде да търся?
— Добър въпрос.
— Не знаеш ли?
— Не. Но усещам нещо. Че е жива, но не живее. Че чака да я намеря.
О’Брайън тихо ахва. Това е нещо като въздишка на облекчение. Или може би с този дъх събира необходимата енергия за психиатричен сеанс с приятел, който с последните си думи потвърждава, че е луд за връзване.
И все пак се оказва нещо друго. Тя нагажда посоката на ума си, така че да може да следва моята линия на мислене. Не че приема каквото съм казал. Просто преминава в диагностичен режим.
— Да не би да говориш за нейния дух? — започва тя.
— Като призрак?
— Не, не мисля така. Това би означавало, че тя вече е напълно изчезнала.
— Значи имаш предвид чистилището.
— Нещо такова.
— Тя ли ти го каза?
— Вчера се опитах да сложа край на живота си — казвам аз, и това прозвучава простичко, делнично, като споделяне, че току-що съм си измил зъбите.
— О, Дейвид.
— Всичко е наред. Тес ме възпря.
— Споменът за нея, искаш да кажеш? Помисли си за нея и не можа да го направиш.
— Не. Тес ме спря. Събори една снимка от стената, за да ми покаже, че е там. Че имам работа за вършене.
— И каква е работата?
— Да следя за знаци.