— Как точно става това?
— Няма нищо точно.
— Добре, как неточно става?
— Мисля, че чрез отваряне на съзнанието. Чрез използване на това, което знам за света, за себе си. Всичко, което съм учил и преподавал, всичко, което съм чел. Мисъл и чувство едновременно. Отвинтване на капака на въображението, за да видя какво съм се обучил — какво сме се обучили всички ние — да не виждам.
— Зрима тъмнина — отбелязва тя.
— Може би. Може би ме подмамват към ада. Но ако е тъй, може и Тес да е там.
О’Брайън въздъхва отново. Само че този път знам защо. Потръпнала е.
— Плашиш ме — казва тя.
— Коя част от мен? Вярващата, че Тес иска да я потърся в подземния свят? Или другата, избягалият психично болен пациент?
— Мога ли да посоча и двете?
Тя се разсмива лекичко. Не защото е смешно, а защото току-що е чула неща, на които всеки нормален човек би се разсмял.
— Къде си сега? — пита тя.
— В Пенсилвания. Пътувам.
— Мислиш ли, че Тес може да е там?
— Просто шофирам. Търся знаци, които ще ме отведат по-близо.
— И ще ги намериш в Пенсилвания?
— В Северна Дакота, надявам се.
— Какво?
— Сложно е. Ще се чувствам малко идиотски, ако ти кажа.
— Дейвид? Искаш ли истината? Вече ми звучиш малко идиотски.
— Благодаря.
— Сериозно. Не знам какво да мисля за всичко това.
— Че съм луд.
— Може би не съвсем луд. Но трябва да призная, че ме разтревожи. Чуваш ли се какво говориш?
— Да. Аз самият съм адски разтревожен.
Мълчание. О’Брайън се готви за решителната крачка.
— Дейвид?
— Да.
— Какво всъщност се случи във Венеция?
— Тес падна — отговарям, решавайки, че вече съм казал твърде много. — Загубих я.
— Не говоря за това. Питам какво изобщо те заведе там. Защо Тес постъпи така. Ти знаеш, нали? Не вярваш, че е самоубийство.
— Да, не вярвам.
— Е, разкажи ми.
Искам. Но историята за Мършавата жена, мъжа на стола и гласа на Безименния не подлежи на споделяне. Така бих рискувал да разкъсам крехката връзка, която все още имам с О’Брайън, а аз се нуждая тя да е на моя страна. А и възниква въпросът за нейната безопасност. Колкото повече знае, на толкова по-голям риск я подлагам.
— Не мога — казвам.
— Защо?
— Просто не мога. Все още не.
— Добре. Но отговори ми поне на един въпрос.
— Слушам те.
О’Брайън си поема дъх. Бавно и дрезгаво. Не иска да зададе следващия въпрос, но не може да остане до мен, ако не го направи.
— Имаш ли някаква вина за онова, което стана с Тес?
— Някаква вина? Не те разбирам.
— Нарани ли я, Дейвид?
Колкото и зашеметяващ да е този въпрос, аз веднага разбирам откъде идва. Приказките ми за поличби, духове и чистилище може да са породени от чувство за вина. О’Брайън несъмнено е виждала такива неща в своята практика. Непоносимите мъки на съвестта търсят спасение във фантазията.
— Не. Не съм я наранил.
Още щом изричам това, осъзнавам, че в много отношения не е съвсем вярно. Нали точно аз доведох Безименния в хотела от Санта Кроче 3627? Нима днес Тес нямаше да е тук, ако не бях приел парите от Мършавата жена? Аз не нараних дъщеря си. Но все пак имам вина.
— Прости ми — казва О’Брайън. — Но трябваше да попитам, нали разбираш? За да сме на чисто.
— Не се извинявай.
— Просто е трудно за възприемане.
— Разбирам. Но… О’Брайън?
— Да?
— Не се обаждай на момчетата с бели престилки да ме приберат. Моля те. Знам как звучи. Но не се опитвай да ме спреш.
Не й е лесно. Разбирам по това, колко време й трябва, за да пресметне риска от подобно обещание и отговорността, която поема, ако нещо лошо се случи с мен. Или, хрумва ми изведнъж, ако аз сторя нещо лошо на някого.
— Добре — съгласява се най-сетне тя. — Но трябва да ми се обаждаш. Ясно ли е?
— Ще се обаждам.
Тя иска да знае повече, но не пита. Това ми дава възможност да я попитам как се чувства, какво казват лекарите, боли ли я нещо. Тя докладва, че се чувства добре, само сутрин била „малко скована“.
— На кого му пука за лекарите? — казва. — Дадоха ми толкова рецепти за опиати, че мога цял месец да снабдявам десетина наркоклиники. Лекарите ме отписаха. И аз ги отписах.
Знам, че О’Брайън не хвърля думи на вятъра. Тя ще командва болестта си, а когато му дойде времето, и смъртта, предизвикателно и достойно. И все пак, когато говори за рака, долавям зад думите й да се спотайват и зъбците на гнева. Също като при мен. И двамата сме решили да не търпим невидимите крадци, които се прокрадват в живота ни.