— Трябва пак да потеглям — казвам аз, когато усещам, че тя не желае да се разпростира по темата.
— Надявам се да намериш каквото търсиш.
— Макар да си мислиш, че е мираж.
— Понякога миражите се оказват истински. Понякога има вода в пустинята.
— Обичам те, О’Брайън.
— Кажи ми нещо, което не знам — отвръща тя и затваря.
Навлизам в „железния пояс“ на Пенсилвания, където магистралата минава покрай градчета на дървопреработватели и металурзи, рекламирани от избелели билбордове като ЧУДЕСНО МЯСТО ЗА ЖИВЕЕНЕ!, плюс някой съвет от рода на АЗ СПИРАМ РЕДОВНО ТУК… СЪВЕТВАМ И ВАС! Но аз не спирам. Продължавам напред в ранната привечер, докато слънцето дреме зад комини и дървесни корони.
По някое време на таблото кацва калинка. Прозорците са затворени и не съм я забелязал преди. И все пак тя е тук и ме гледа.
Това ме кара да се замисля — както почти всички неща напоследък — за Тес. Паметта ме изненадва с възможностите си за нов прочит. Какво казва за нея. За нас. Какво бих могъл да видя почти от самото начало, ако не се стараех да бъда сляп.
Веднъж, малко след като навърши пет, Тес ме помоли да оставя нощната лампа да свети, когато я сложих в леглото. Дотогава никога не бе проявявала страх от тъмното. Когато я попитах, тя раздразнено поклати глава в стил „ама, тате, ти не разбираш“.
— Не ме е страх от тъмното — поправи ме тя, — а от онова, което е в него.
— Добре. Какво е това в тъмното, което те плаши?
— Тази вечер ли? — Тя се замисли. Затвори очи, сякаш призоваваше в ума си видение. И след като го получи, пак ги отвори. — Тази вечер е калинка.
Не призраци. Не Страшко изпод леглото. Дори не паяци или червеи. Калинка. Опитах се да удържа смеха, но тя ме усети.
— Какво ти е толкова смешно?
— Нищо, скъпа. Просто си помислих… калинки? Та те са толкова малки. Не хапят. И имат толкова милички петънца.
Тес ме изгледа тъй втренчено, че усмивката ми посърна.
— Не това как изглежда нещо го прави добро или лошо — каза тя.
Уверих я, че в апартамента определено няма калинки, били те добри или лоши. (Беше средата на зимата. Да не говорим, че откакто живеехме там, не бях виждал нито една, както впрочем и никъде другаде в Манхатън.)
— Не си прав, тате.
— Така ли? Защо си толкова сигурна?
Тя издърпа чаршафа до брадичката си и обърна очи към нощното шкафче. Когато проследих погледа й, забелязах една самотна калинка. Преди малко я нямаше.
Като си мислех, че е играчка или изсъхнала обвивка от някоя отдавна умряла буболечка, намерена под килима — и сложена сръчно от Тес върху шкафчето, докато съм се разсейвал, — аз се наведох да я огледам. Отдалечена само на няколко сантиметра, тя изтопурка и се завъртя към мен. Разтвори черупка, за да изпробва черните си крилца.
— Понякога чудовищата са истински — каза Тес, после се завъртя и ме остави насаме с вторачената калинка. — Дори и да не изглеждат като чудовища.
Когато мустангът започва да друса, аз ахвам, събуждам се и откривам, че съм излязъл върху чакълестия банкет. Крайно време е да си потърся място за пренощуване. Кой е следващият град? Милтън, население 6650. Нов знак. Или случайно съвпадение. Твърде съм уморен, за да реша.
Точно до магистралата има мотел (БЕЗПЛАТНА ЗАКУСКА! КАБЕЛНА ТВ!) и аз се регистрирам, купувам шест бири и хамбургер, и вечерям в стаята си зад спуснатите завеси. Навън магистралата бръмчи и се прозява. Иззад стените долита звукът на телевизионни реклами.
Когато Тес беше по-малка, обичахме да си играем на „топло-студено“. Тя избираше нещо в апартамента и го прошепваше на Даян — куклата принцеса, кухненската сокоизстисквачка, — а аз трябваше да го търся, разчитайки само на нейните викове „Топло!“ или „Студено!“. Понякога тайното нещо се оказваше самата тя. И аз пристъпвах бавно към нея, опипвайки въздуха като слепец. Топлооо! Още по-топлооо! Горещо! НАЖЕЖЕНО! Моята награда беше прегръдка и отчаян кикот, докато безмилостно гъделичках жертвата си.
Сега съм тук, в Милтън, щат Пенсилвания. Опипвам в тъмното.
— По-топло ли е? — питам стаята.
Мълчанието поражда нова вълна от безпокойство. И мъчителна тръпка в червата, неутолена от двойния хамбургер с бекон и сирене. Когато някой ти липсва, усещаш го като глад. Ненаситна празнота в центъра на самото ти същество. Ако продължа да мисля за нея, тя ще ме погълне.