А все още не мога да изчезна.
Вземам дневника на Тес от колата. Този път започвам от самото начало. Повечето записки са каквито може да се очаква. Нормалността на нейните наблюдения — „смахнатите“ момчета от класа, загубата на най-добрата й приятелка, която се премести в Колорадо, униженията пред черната дъска на „вмирисаната на лук“ учителка по математика — е истинско облекчение за мен. Колкото по-дълго записките запазват този характер, толкова по-лесно мога да се надявам, че тя е била каквато изглеждаше. Умно, начетено и малко завеяно момиче, защитничка на другите зубрачи, щастлива във всяко едно отношение.
Но дори и споменът за щастие може да има страничен ефект. Да знаеш, че един момент е не само отминал, но и никога няма да се повтори, носи съвсем нов вид болка.
Аз навярно съм единственото дете в училище, което обича да ходи при лекаря, зъболекаря и онзи, който проверява очите. Не защото харесвам стоматолозите или очните лекари. А защото, когато татко ме запише за тези неща, най-често бягаме от училище.
Започна се може би преди година-две. Татко трябваше да ме заведе на зъболекар и когато приключихме, вместо да ме върне в училище, взехме си свободен ден и посетихме Статуята на свободата. Спомням си, че докато пътувахме с ферибота, вятърът беше толкова силен, че отвя в реката онова негово спортно каскетче с емблемата на „Мете“ и петна от пот по ръба, то направо ВБЕСЯВАШЕ мама. Татко се престори, че иска да скочи след него, а една стара госпожа си помисли, че наистина ще го направи, и се разнищя до небесата! След като я успокои, татко ми каза, че само идиот би скочил в река Хъдсън заради някакво си каскетче с емблемата на „Мете“. „Ами ако беше на «Рейнджърс»? Е, тогава може би…“
Оттогава почнахме нарочно да бягаме от училище.
Ето как става измамата:
Татко ме взема от училище — появява се изневиделица, така че никога не знам кога ще стане — и решаваме какво да правим едва след като сме си плюли на петите. Най-често просто ходим и ходим из града, зяпаме разни неща и говорим, говорим… Татко го нарича „игра на туристи в задния двор“. Аз го наричам скитане из Ню Йорк. Няма значение. Много е ЯКО.
Досега тази година веднъж посетихме онази улица в Челси с шантавите художествени галерии (там имаше една скулптура на човек с цветя, поникнали на задника!), не един, не два, а ТРИ пъти се возихме с файтон около Сентрал Парк, и си направихме пикник с виетнамска юфка оттатък Бруклинския мост.
Тази седмица се наредихме на опашка, без да знаем за какво е. Оказа се за Емпайър Стейт Билдинг. Никога не се бях качвала там. Татко също.
— Виждал съм снимки — каза той.
— Снимките никога не са същите като истинското — казах аз.
След около час се изкачихме с асансьора до място, откъдето се виждаше цял Манхатън. Паркът, двете реки и нещо като мънички телевизорчета на Таймс Скуеър.
Беше изумително колко тих изглежда градът оттам. Онова, което на улицата е шум, става тихо бръмчене. Сякаш нещо се настройва. Не можеш да разбереш дали се готви да завие като звяр, или да запее като ангел.
Продължавам да чета. Нямам представа какво търся. Повече, предполагам. Повече за нея. Повече за онова, което знаех, както и за онова, което не знаех.
И го намирам.
Има едно момче, което често ме навестява напоследък. Не в този свят, а на Другото място. Момче, което вече не е момче.
Името му е ТОБИ.
Толкова е тъжен, че ми е много трудно да бъда с него. Но той казва, че е предназначен за нас. Защото там, откъдето идва, нещо много зло има съобщение за татко. И ТОБИ трябва да го предаде.
ТОБИ казва, че съжалява. Че би желал просто да се помотае наоколо, да ми покаже, че все още е само дете като мен. Веднъж каза, че иска да ме целуне.
Но аз знам, че ако нещото му нареди, той ще ми изтръгне езика със зъби.
Не познавам никакъв Тоби. Но колкото и да не искам да опозная този, мисля, че скоро ще ми се наложи.
Тя — това си ти, каза О’Брайън. Но Тес признаваше своите демони — нашите демони — така, както аз никога не успях.
До този момент.
На следващата страница има рисунка. Също като мен, Тес си пада повече по писането и приказките, отколкото по рисуването, и картинката е съвсем елементарна. Същевременно изображението става още по-впечатляващо със своята простота. Малкото характерни подробности, които го правят нещо повече от картинка тип „къщичка и човек“, разкриват явна целенасоченост. От пръв поглед разбирам, че Тес е виждала тази сцена и преди. Или са й я показвали.