Затова да живее гигантският сандвич с топено сирене (от специалното „сиренено“ меню) и с лучени кръгчета в закусвалнята на градчето Ротшилд, щат Уисконсин, половин час преди полунощ. Да живеят кокалестите сервитьорки с кафеници, залепени за дланите им. Да живеят удобствата на чистите, добре осветени оазиси на пържените храни край магистралите с четири платна. Да живее свободата.
Не съм на себе си.
След като съм шофирал цял ден, зървайки през предното стъкло на мустанга поздрави и сбогувания от щатите Охайо, Илинойс и Индиана, след като съм превключвал радиото между беснеещи евангелисти и Лейди Гага, а после съм го изключвал, за да потъна в дълги мълчания, обладани от духове, аз се чувствам прегладнял и самотен. Закусвалнята осигурява лек и за двете страдания.
— Още кафе? — пита сервитьорката, а кафеникът вече надвисва над чашата ми. Имам нужда от кофеин точно толкова, колкото от куршум в главата, но приемам. Иначе би изглеждало грубо, та дори и непатриотично.
Телефонът вибрира в джоба ми. Като мишка, събудена от дрямка в мекото си гнездо.
— Мислех си — казва О’Брайън, когато отговарям.
— Аз също. Невинаги е полезно. Повярвай ми.
— Искам да предложа нещо.
— Палачинки с кленов сироп ли?
— Какви ги говориш?
— Не ми обръщай внимание.
— Дейвид, мисля, че създаваш своя собствена митология.
Отпивам от кафето. Има вкус на ръждива вода.
— Добре.
— Това е самозаблуда, разбира се. Сигурна съм, че преживяването изглежда много реално за теб, но все пак си остава заблуда.
— Значи реши, че съм откачил.
— Реших, че скърбиш. И мъката отклонява ума ти в определена посока, води го към място, където болката може да се преосмисли по разбираем начин.
— Тъй, тъй…
— Ти си професор по митология, нали? Преподаваш тези неща, живееш с тях, дишаш ги: история на усилията на човека да осмисли болката, загубата, загадката. Тъй че там се намираш в момента, това си се заел да създаваш. Фантазия, действаща според традицията на предишни фантазии.
— Знаеш ли какво, О’Брайън? Уморен съм. Дай направо съкратения вариант за двойкаджии.
О’Брайън въздъхва. Изчаквам и гледам през стъклото на сепарето. Паркингът грее сякаш в очакване на голямо спортно събитие, футболен мач между пикапи и микробуси. Но все пак има тъмни кътчета, където светлината не стига. В най-отдалеченото е паркирана полицейска кола без отличителни знаци. Над седалката едва се различава главата на шофьора. Кратка полицейска дрямка.
— Помниш ли Цицерон? — започва О’Брайън.
— Не лично. Живял е няколко хилядолетия преди мен.
— И той е бил баща.
— Тулия.
— Точно така. Тулия. Любимата му дъщеря. Когато тя умряла, той бил смазан. Не можел да работи, не можел да мисли. Дори Цезар и Брут изпратили съболезнователни писма. Нищо не помогнало. Тогава той изчел всичко, което успял да намери, за превъзмогването на скръбта, за преборването със студения факт на смъртта. Философия, теология, вероятно и малко черна магия за по-сигурно. В крайна сметка обаче…
„Моята скръб побеждава всички утехи.“
— Получавате бонус за верния цитат, професоре. Никакво четене не помогнало на Цицерон. Нямало заклинание, за да върне Тулия. Край на историята.
— Само че това не е краят.
— Не е. Защото там се раждат митовете. На мястото, където фактите свършват и ги замества въображението, маскирано като факт.
— Горящата лампа.
— Точно така. През петнайсети век някой в Рим разкопава гроба на Тулия и намира… лампа! Все още запалена след всичките тези векове!
— Безсмъртната обич на Цицерон.
— Невъзможно, нали? Истински огън не може да гори толкова дълго. Но въображаемият може. Символът е достатъчно мощен и достатъчно полезен за всички, които някога са загубили любим човек, а това сме всички ние, за да подхранват мита. Може би дори да му вярват.
— Искаш да кажеш, че аз съм Цицерон. Само че в моя случай, вместо да запаля вечен пламък, аз си измислям зли духове, които ме пращат да гоня вятъра.
— Не е там работата. Важното е, че си баща. Чувствата, които изпитваш, са нормални. Дори тайните знаци и поличби трябва да се приемат като нормални.
— Ако и да не са истински.
— Не са. Почти със сигурност не са.