— Почти. Каза, че почти със сигурност не са.
— Налага се.
— Защо?
— Защото става дума за теб.
Навън на паркинга задрямалото ченге се събужда. Надига глава, протяга ръка да намести огледалото за обратно виждане, разтрива сънените си очи. Но все още не завърта ключа на таблото. Не излиза от колата.
— Има един проблем с твоята аналогия — казвам аз.
— Да?
— Аз не твърдя, че съм намерил лампа, горяла стотици години. Всичко, което видях, го видях с очите си. И строго погледнато, в него няма нищо невъзможно според науката.
— Може би. Нямам представа. Ти не ми каза какво си видял. Но виж докъде се докара. Препускаш из страната по дири, оставени от… от кого? От Тес? От църквата? Дяволи? Ангели? И с каква цел? За да изтръгнеш дъщеря си от лапите на смъртта.
— Не съм казал това.
— Но си го мислиш, нали?
— Нещо такова.
— А аз не казвам, че е грешно. Казвам, че всичко е наред. Колко пъти си изнасял лекции за Орфей и Евридика? Десет? Двайсет? Логично е в дни на беда мозъкът ти да призове тази стара история и да я преобрази по свой образ и подобие.
— Тръгнал съм на пътешествие към подземния свят. Това ли е?
— Не го казвам аз. Ти го казваш. За да намериш онази, която е най-близка до сърцето ти. Прастарият човешки копнеж да прекрачим отвъд границите на смъртта.
— Орфей имал арфа, с която омаял Хадес. А аз какво имам? Глава, пълна с есета.
— Ти имаш знание. Познаваш територията. Макар тази територия да е изцяло измислена.
— Много си умна, О’Брайън.
— Значи ще се върнеш в Ню Йорк?
— Казах, че си умна. Не и че си права.
Лампичката в колата на полицая светва. Виждам достатъчно подробности вътре, за да разбера, че съм сгрешил. Макар че е една от любимите марки на цивилните полицаи, колата не е тяхна. И зад волана не седи полицай. Това е Бароне. Преследвача. Усмихва ми се в огледалото за обратно виждане.
— Пак ще ти се обадя — казвам, ставам и пускам в движение петдесетачка на масата.
— Дейвид? Какво става?
— Орфей трябва да бяга.
Затварям телефона, излизам и тръгвам към колата си. Но преди да стигна, сервитьорката подвиква след мен. Шегува се, но грубоватите маниери на Средния запад превръщат шегата в команда.
— Да ви е лек пътят!
Но не е лек.
Цяла нощ карам, уморен като куче, отбивам напосоки, спирам пред фермерски къщи с изгасени фарове, за да се уверя, че не ме следят.
Изглежда, че съм успял. Когато първите лъчи на зората надникват иззад хоризонта, вече няма никаква следа от Преследвача. Това ми позволява да се консултирам с картата и да набележа пътя си към Северна Дакота. Решавам да се придържам към второкласните пътища и да избягвам магистралите. Да се лиша от сън и просто да карам. Да използвам нервната енергия на нощните птици и да видя докога ще ми стигне.
Проблемът е, че тия неща си имат странични ефекти. Лепкава пот. Лошо храносмилане. И разни видения.
Например човек отпред. Момиче, вдигнало палец в универсалния жест на стопаджиите. Само че момичето е Тес.
Давам газ просто за да оставя видението зад себе си. Полагам усилия да не я гледам, тъй като знам, че не може да бъде тя, а ако не е тя, значи най-вероятно ще е нещо гадно. Кошмарна маска, надяната от Безименния просто за развлечение. За да ми причини болка.
И все пак, когато рискувам да надникна в огледалото, след като съм профучал покрай нея, тя все още е там. Не Тес, а момиче с няколко години по-голямо от нея. Изглежда по-уплашена и от мен.
Спирам мустанга и тя изтичва по банкета; покрай бедрото й се подмята вехта изцапана раница. Обзема ме желание пак да дам газ. Дори да не е замесена в онова, което О’Брайън смята за мое смахнато митотворчество, едва ли може да излезе нещо добро от прибиране на човешки отрепки по селските пътища на Айова. Нарушавам основното правило на нюйоркчанина — не привличай внимание.
Но още докато става по-ясна в огледалото и вече не тича, а ходи, аз разпознавам безизразното лице на човек, който твърде дълго е бил сам. Опитващ се да избяга. С всяка стъпка напред тя все по-малко и по-малко прилича на Тес. Но заприличва на мен.
Тя отваря дясната врата и се тръшва на седалката, преди да ме погледне. И гледа не лицето, а ръцете ми. Преценява дали са способни да сторят зло.
— Къде отиваш? — питам я.
Тя се взира напред.
— Направо.
— Това не е място.
— Май не съм сигурна къде отивам.