— Загазила ли си?
Тя за пръв път ме поглежда в лицето.
— Не ме предавай на полицията.
— Няма. Не и ако не искаш. Просто искам да знам дали са те наранили.
Тя се усмихва, разкривайки изненадващо голям брой жълтеникави зъби.
— Не чак като за болница.
Извръща глава да погледне през задното стъкло, като че и нея я следят. Потеглям и изминавам два километра, преди да я погледна отново.
— Приличаш на баща — казва тя.
— Заради прошарената коса ли?
— Не. Просто приличаш. — После добавя: — Приличаш на баща ми.
— Странно, защото и ти малко приличаш на дъщеря ми. Но тя е по-млада. На колко години си?
— Осемнайсет — отговаря тя. И сега, отблизо в колата, изобщо не прилича на Тес, от което излиза, че съм излъгал.
— Още ли живееш при вашите? — питам аз.
Но тя не ме слуша. Взела е телефона ми от поставката за чаши, където го бях пъхнал, опипва екрана и стреснато отдръпва пръсти от действията, които причиняват, сякаш никога не е виждала подобен предмет.
— Това е телефон — казвам. — Искаш ли да говориш с някого?
Тя се позамисля.
— Да.
— Давай тогава. Знаеш ли номера?
— Те нямат номер.
— Телефонните линии не стигат ли до мястото, където живеят?
Тя засмуква въздух през зъби, може би в сдържан знак на веселие. Продължава да си играе с екрана, сменя приложенията все по-бързо, като че ли проучва в движение възможностите на апарата. Това ми дава възможност да я огледам незабелязано. Рижава коса, вързана на конска опашка, едри лунички, мръсна лятна рокля на розови точки. Кукла. Една голяма, оживяла парцалена кукла. Леко се изчервявам от срам, като осъзнавам, че тя е говорещ, дишащ фетиш. Луничавото селско момиче. Мръсната Ани Парцаливката. Нещо в нея липсва и е заместено с лекичко сексуални, стандартни данни.
Тя затваря един прозорец на телефона, извърта глава и ме засича да я гледам. За пръв път очите й придобиват блясък, когато срещат моите. Това ме кара да се чувствам така, сякаш ме е хванала насред някакво неприлично действие, сякаш съм се отдал на някаква лична перверзия. И очите й казват: няма нищо. Тя ще опази моята тайна.
— Вярваш ли в Бог? — пита тя.
Новопокръстена. Може би това е всичко. Просто безобидна библейска пропагандистка, пътуваща на автостоп до някое религиозно сборище край пътя. Това би обяснило безизразния глас, както и очите — едновременно наблюдателни и замъглени. А странният кукленски вид е придобит допълнително. Страничен продукт на вярата.
— Не знам дали има Бог или не — отговарям. — И да има, никога не съм го виждал.
Тя ме гледа. Не изглежда засегната от моя отговор. Просто чака да чуе останалото.
— Но съм виждал дявола. И те уверявам, че той несъмнено е истински.
Това не стига веднага до нея. Сякаш води далечен разговор с много лоша връзка и чака смисъла да пристигне. Когато проумява, отново издава онзи звук през зъби.
Насочвам поглед към пътя. Коригирам лявото отклонение, което е изкарало мустанга в насрещното платно.
— Как изглежда? — пита тя.
Като никого. Като теб, понечвам да отговоря.
Когато усещам топлината в скута си, първо помислям, че съм подмокрил гащите. Преумора, твърде много кафе. Неудържим поток от топлина по крака ми.
Но когато поглеждам надолу, очаквайки да зърна дънките си потъмнели, вместо това виждам там ръката на момичето. Ципът ми смъкнат. Ръката й вътре.
— Ти вярваш, тук — казва тя, притискайки слепоочието ми с показалеца на свободната си ръка. Само че гласът вече не е нейният. Това е гласът, който излезе от устата на Тес на покрива на „Бауер“. Едновременно жив и безжизнен.
— Сега трябва да вярваш тук — казва Безименния.
И при тия думи тя стиска.
Грубо изтръгвам ръката й навън, но при това воланът почва бясно да се върти, така че колата изскача от пътя, после рязко кривва обратно, лъкатушейки през двете платна. Ако ударя спирачка, ще се завъртим в кръг и при тази скорост — стрелката сочи 110 километра в час — вероятно ще изхвръкнем в близката нива. Най-добре би било да овладея колата и след това да намаля скоростта. И аз се справям, като пускам момичето, за да хвана волана с две ръце и да укротя своенравната задница на колата, извъртайки предните гуми в обратна посока.
Тъкмо изравняваме и аз слагам крак на спирачката, когато момичето впива нокти в бузите ми. Колата приплъзва и почва да се върти.