Небе.
Асфалт.
Дневна луна.
Въртеливо, мигащо зрелище.
Спираме по средата на пътя. Ако някой изскочи иззад гърбицата пред нас, ще ни помете, преди да разбере какво става.
А момичето дере, крещи и дърдори като бясно животно, като човека на стола във Венеция. Отблъсквам я към вратата и главата й с пукот се удря в рамката. Тя изобщо не усеща. Просто пак се хвърля към мен. Този път се цели в очите.
Замахвам с юмрук отново и отново — слаби удари в челюстта, в ребрата, точно попадение в ухото. После, когато ми се струва, че тя губи сили, аз се привеждам над краката й и отварям вратата.
Тъкмо се надигам, когато тя захапва.
Зъбите й с ръмжене се впиват отзад във врата ми. Не знам дали последвалият писък е мой или неин. Парливият шок на болката ми дава нови сили. Достатъчни, за да изхвърля момичето през вратата. Задникът й звучно шляпва на пътя.
Връщам се зад волана. Включвам на скорост.
Но момичето идва с мен.
През двете секунди, които ми трябваха, за да потегля, тя е успяла да се надигне и да вкопчи ръце в отворения страничен прозорец. Сега се влачи покрай колата. Вратата се отваря широко и краката й застъргват по чакъла на банкета. После вратата пак се затваря и тялото на момичето се блъска в колата.
Мустангът прелита над гърбицата.
Момичето вие.
Натискам педала до дъно.
— Моля те!
Нов глас. Не фалшивият, който принадлежеше на Ани Парцаливката, не и онзи на Безименния. Истинският глас на момичето. Гласът, който е имала приживе. Сигурен съм в това. Една-единствена дума се е прехвърлила над стената на смъртта, за да ме помоли за помощ, която не мога да дам.
Това впечатление се потвърждава, когато поглеждам назад. Момичето се мята край колата, вкопчено в отворената врата. Но аз не намалявам скоростта. Защото тя вече си е отишла. Вече е негова.
— Помогни ми!
Тя знае, че не мога. Изплувала е чак до повърхността само за да открие един непознат, който се дави също като нея.
Но все пак посягам към нея. И тя посяга. Пуска дръжката на вратата, протяга лявата си ръка над седалката и за миг докосва моята. Кожата е студена като месо от фризера.
Въпреки това продължаваме да посягаме един към друг.
Това измества тежестта й назад и вратата се разтваря широко. Окървавените й крака се влачат по асфалта, подскачат бясно като наниз консервени кутии зад автомобил на младоженци. Тя ме поглежда и още преди да пусне вратата, виждам как мракът се завръща в очите й. Която и да е била приживе, сега отново потъва към дълбините. Остава само тази оживяла марионетка, тази куха черупка с луничави бузи.
После изчезва и тя.
Ноктите на едната ръка стържат по ламарините на колата в търсене на опора. Задното колело на мустанга я прегазва с ужасяващ глух тропот.
Спирам.
Скачам от колата и изтичвам отзад. Падам на колене, за да проверя под шасито, надничам в канавките от двете страни на пътя. От момичето няма и помен.
Плъзвам ръка по врата си и когато я отпускам, тя е омазана с кръв. Сещам се за телефона. Все още работи. Все още съхранява изминалите минути, откакто тя откри приложението за запис и натисна бутона.
Връщам назад. Натискам бутона за възпроизвеждане.
— Вярваш ли в Бог?
Която и да бе тя, наистина е била тук. Не е част от моето митотворчество. Не е видение. Целият разговор е записан.
— … И те уверявам, че той несъмнено е истински. Спирам записа, за да не чуя как истинското момиче вика за помощ. Този звук е по-страшен дори от кухия глас на Безименния.
Минава ми мисълта да изтрия файла. Искам го повече от всичко друго.
Но вместо това въвеждам име. Наричам файла „Ани“. И го запазвам.
13.
Редовно отбивам от пътя да поспя двайсетина минути. Каране. Сън. Каране. Следобед пресичам щатската граница на Северна Дакота, без никой да забележи. Аз самият почти не забелязвам.
В Ханкинсън, след жилав сандвич с шунка и сирене, и цяла кана кафе, се чувствам безсмислено освежен. Ето ме в Северна Дакота. Сега какво? Да чакам телеграма? Да обикалям от врата на врата, да отварям портфейла си със снимката на Тес отпреди пет години и да питам дали някой е виждал дъщеря ми? Представям си какво ще стане.
ЛЮБЕЗНА СТАРА ДАМА:
Божичко. Колко ужасно. По нашия край ли е изчезнала?
МЪЖ:
Не, не тук. Всъщност във Венеция.
И никой, освен мен не вярва, че може изобщо да е жива.