Историята се появява за пръв път на 26 април във „Вести от окръг Емънс“, издаван в градчето Линтън. Само преди три дни.
77-ГОДИШНА ЖЕНА ОТ СТРАСБУРГ ЗАПОДОЗРЯНА В СЛУЧАЯ С ИЗЧЕЗНАЛАТА БЛИЗНАЧКА
Делия Рейс твърди, че сестра й Пола Рейс последвала „гласове“
От Елджин Голт
Линтън
Делия Рейс, 77-годишна, работила цял живот в малка ферма в областта Страсбург заедно с близначката си Пола Рейс, бе наречена „обект на интерес“ от шерифа, разследващ изчезването на сестра и.
Делия Рейс се свързала с полицията преди шест дни, на 20 април, за да обяви сестра си за изчезнала. Полицейският разпит на жената обаче разкрил версия на събитията, която озадачила властите.
„Според Делия от известно време Пола е чувала гласове, идващи от мазето — сподели с нашия вестник шериф Тол Гейнс. — Гласовете я викали да слезе и да се присъедини към тях.“
Делия казала на полицията, че тя самата не чувала тези гласове и се тревожела за психическото състояние на сестра си. Тъй като се бояла, че Пола може да си навреди, тя я накарала да обещае, че няма да слиза там сама.
Според Делия една вечер Пола не устояла. В показанията си тя твърди, че видяла как Пола отворила вратата на мазето и слязла надолу по стъпалата. Докато Делия — която има някои физически ограничения — успее да я последва, Пола била изчезнала.
„Повече нито тя, нито някой друг е виждал Пола Рейс“, каза шериф Гейнс.
С разрешение на госпожа Рейс следователите старателно претърсили имота на двете сестри, но досега не са открили никакви следи от изчезналата старица.
На въпроса, дали има признаци за престъпление, шериф Гейнс отговори отрицателно. „Това е случай на изчезване с малко необичаен аспект, нищо повече“, каза той.
Въпреки многократните опити за контакт госпожа Рейс отказа да коментира текущото разследване.
Старческото слабоумие не е сигурен знак за демони. И все пак в тези гласове, призоваващи някого да се присъедини към тях в една стара изба, има нещо, което може да се окаже полезно. Поне за тази седмица това е най-близкото подобие на следа, оставена от Противника, което може да ми предложи четиридесет и седмият по гъстота на населението американски щат.
Мисля си дали да не позвъня направо на репортера Елджин Голт, но се отказвам. Не е необходимо във „Вести от окръг Емънс“ да знаят, че един професор от Ню Йорк е дошъл да разговаря с оцелялата сестра Рейс. По-добре да не знае никой. Без предварително обаждане, без молба госпожа Делия да ми отдели няколко минути.
Така или иначе, аз не търся информация. Не това очаква Безименния от мен. Той очаква от мен да свидетелствам. Да документирам. Да съставя мрачна хроника на неговите деяния.
Книгата на Улман.
14.
Пътуването от Ханкинсън до Линтън е тъй тотално лишено от забележителности и интересни места, че напомня вариант на самия ад. Не претъпканите с души огнени пещери от картините на Джото, а място за мъчение, където скуката е основното наказание.
И все пак, когато завивам на юг по шосе 83, за да стигна до Линтън, у мен нараства усещането, че съм бил прав да дойда тук. Тоест, че жестоко съм сбъркал да дойда.
Безобидният пейзаж с раззеленени житни ниви и дълги фермерски пътища не може напълно да прикрие тревогата. Тя е като някакъв звук. Висока, едва доловима нота, която никога не изчезва съвсем.
Отначало я вземам за бръмчене на цикади, но дори когато затварям всички прозорци, тя все още се чува. Бих я сметнал за някаква разновидност на шум в ушите, ако понякога не долавям нещо в нея. Думи. Неразбираем монолог или рецитиране на предела на човешкия слух. Съскащ глас, който се обръща към света. И с приближаването до фермата на Рейс аз развивам нежеланото умение да разбирам посланието.
Когато се добирам до Линтън, над града пада сив, прашен здрач. Редките светлини сякаш подчертават унинието на изоставените знамена пред половината магазини и фирми, на грамадните панделки ПОДКРЕПЕТЕ НАШИТЕ ВОЙСКИ, закрепени по верандите и дънерите на брястовете. Вече е твърде късно да търся къде живее Рейс. Затова най-напред си вземам пица „Хавай“ за вкъщи от близката пицария. Наемам стая в най-далечния край на мотел „Дон“. Горещ душ. После щракам телевизионните канали, зяпам жертвите на глада и конкурсите за таланти. Лягам си.
Заспивам и се събуждам веднага. Поне така ми се струва, макар че радиобудилникът на нощното шкафче показва 03:12. Единствената бледа светлина откъм паркинга се промъква в процепа под спуснатите завеси и плъзва надолу по стената. Пълна тишина. Няма никаква причина да се събудя от сън.