Още преди мисълта да е свършила, аз го чувам. Скърцане на метална пружина. Плясък на кожа по гума. Детски звук от задния двор.
Някой скача на батут, отново и отново. Безрадостна игра, без смях или викове.
Ставам и надничам през предния прозорец, макар да знам, че няма да видя нищо. Звукът идва иззад пристройката на мотела.
… Скръъъц-ПЛЯС. Скръъъц-ПЛЯС. Скръъъц-ПЛЯС…
Скачащият продължава да скача. Звукът е дори по-силен тук, в банята. Батутът е някъде близо до отвореното вентилационно прозорче. Найлоновите завеси непрестанно се люшкат напред-назад, сякаш тези скокове са самият дъх на нощта, нейното ръждиво вдишване и издишване.
Дръпвам завесите от прозорчето. Вятърът нахлува в лицето ми. Рамката на прозорчето е твърде тясна, за да ми позволи да видя много, без да се приближа. За да видя нещо, освен част от тревата в задния двор и блатата отвъд нея, трябва да притисна нос в мрежата против комари.
… Скръъъц-ПЛЯС. Скръъъц-ПЛЯС…
Поглеждам надясно. Там няма нищо.
Натискам по-силно, докато мрежата изхвръква от рамката. Главата ми се подава навън. Шията ми докосва перваза.
… Скръъъц-ПЛЯС…
Поглеждам наляво. И тя е там.
Ръцете на Тес висят неестествено вдървени край тялото. Краката се сгъват само в коленете при всяка среща с ластичното платно, което всеки път я изстрелва точно на същата височина. Босите й крака са плоски като отрязани парчета шперплат.
Нейното тяло, но не в нейна власт. Нейното лице. От брадичката нагоре това е моята дъщеря, която ме гледа с объркване, с паника. Не знае защо е тук и как да спре. Не откъсва очи от мен, защото знае само това. Единствено то я удържа на този свят.
Устата й се отваря. Не издава нито звук. И все пак чувам.
„Татко…“
Опитвам да се изтласкам навън през прозореца, но отворът е твърде тесен за раменете ми. Тогава издърпвам глава и хуквам към вратата. Босите ми крака пляскат по паркинга, после се хлъзват по роената трева, докато завивам зад ъгъла.
Дори когато виждам, че тя не е там, аз продължавам да тичам. Отпускам длани върху повърхността на батута, търся следа от нейната топлина.
Обикалям сградата, за да видя дали няма пак да я зърна. Нагазвам в блатото и затъвам до кръста в тиня, воняща на сяра.
Разбира се, тя не е тук.
Разбира се, аз продължавам да търся.
Крача още около час из покрайнините на мотела. На всеки няколко минути я викам, дори след като един гост отваря вратата и ме съветва да си затварям устата, за да не го стори той. По някое време нейното име се превръща в ридания в гърлото ми. Един окалян безумец броди из нощта и вие срещу полумесеца.
Определено не бих го нарекъл спокойна нощ.
На сутринта се отправям към града да закуся в „Жътварският ресторант“. Паркирам на улицата отвън. Докато вървя към вратата, един уличен пес идва с размахана опашка да го погаля. Пожелавам му добро утро, а той ме близва по китката.
— Ще ми държиш под око колата, нали? — питам аз, а той отпуска задница на тротоара и ме гледа с наострени уши, сякаш е разбрал какво му заръчвам.
Влизам и сядам в едно сепаре близо до кухнята, с гръб към вратата. Затова изпървом не забелязвам човека, който сяда срещу мен и хвърля на масата вчерашния брой на „Ню Йорк Таймс“.
— Реших да ти донеса малко спомени от дома — казва Преследвача.
Озъртам се. Нито един от останалите клиенти не е забелязал нещо странно във внезапната му поява. А и какво толкова? Двама чужденци, пътуващи заедно, се събират на масата за закуска. Още повече, че това почти отговаря на истината.
— Ти ме намери — казвам аз.
— Изобщо не съм те губил.
— Глупости.
— Добре де. Наложи се да завъртя няколко телефона.
— На кого?
Той вдига пръст пред устните си.
— Професионална тайна.
Сервитьорката идва да ни налее кафе. Пита дали сме готови да поръчаме. Посочвам специалитет №4, „Фермерски празник“.
— Препечена филийка — казва Преследвача и връща менюто, без да откъсва очи от моите.
Хрумва ми, че сега, след като ме намери отново, този човек възнамерява да ме убие. Не тук в закусвалнята, не в момента. Но със сигурност тук, в Линтън. Странно, но съм потресен не толкова от идеята за предстоящото ми убийство, колкото от идеята да умра в Северна Дакота. Винаги съм смятал, че ще срещна края на скучния си живот у дома в леглото, упоен и без болка, цитирайки за сбогом класическите поети. Да ме застрелят нейде на задника на географията е история за съвсем друг човек. Но, разбира се, в момента живея историята на друг човек.