— Хей, Дейв — казва той. — Насам. Погледни ме.
Трябва ли да избягам? Просто да стана, да побягна навън и да се надявам, че ще се добера до мустанга по-бързо, отколкото Преследвача до неговата кола?
Ще загубя. Мога да избягам от този човек за известно време — веднъж вече му се изплъзнах, иначе нямаше да съм тук, — но в крайна сметка той ще ме намери. И ще направи каквото сметне за необходимо.
— Няма да се предам — заявявам.
— Всичко е наред. Моят клиент промени инструкциите.
Не мога повече да се взирам в гравюрата с ловец на патици, закачена на стената над витрината с пайовете. Обръщам се към Преследвача. Изглежда почти дружелюбен.
— Как така?
— Станал си интересен — отвръща той.
— А да ме видиш след няколко питиета…
— Моят клиент би искал да знае накъде си тръгнал.
— И аз не знам.
Той отпива кафе. Преглъща. Вкусът очевидно му напомня за язвата, тъй като почти захвърля чашата в чинийката, сякаш е зърнал вътре удавен паяк.
— Инструкциите — напомням аз. — Ти каза, че са се променили.
— Временно. Разбира се, основният ни интерес си остава да получим документа.
— А ти още не си го споменал.
— Знаем, че не пътуваш с него. Знаем, че си наясно с неговото местонахождение и рано или късно ще ми го разкриеш. Засега обаче този момент се отлага.
— Колко време ми остава?
— Не много, предполагам.
— Клиентът ти е нетърпелив.
— По това си приличаме.
Фермерският празник пристига. Гнездо от бъркани яйца, пълно с всички налични меса за закуска: наденица, увита в бекон, върху канапе от шунка. Преследвача гледа с нескрита завист.
— Искаш ли малко? — предлагам аз.
— Това е шибано лепило за артериите.
— Всички ще си отидем един ден.
— Да. Но къде ще отидеш на следващия ден, професоре?
Той отхапва от препечената филийка. Дъжд от трохи по пластмасовата маса.
— Какво правиш тук изобщо? — питам аз. — Ако само ме следиш, следи ме.
— Тук съм, за да ти внуша колко сериозна е ситуацията. Защото не съм сигурен дали вече го схващаш.
— Вече го схващам.
— Наистина ли? Тогава ми кажи. За какво си дошъл тук?
— Не те засяга.
— Лично е. Разбирам. Моят клиент е виждал хора в подобни ситуации. Хора, пред които се е отваряла врата. Такава врата, която човек трябва да затвори. Или да бяга. Повечето бягат. Но понякога хората си мислят, че могат да прекрачат вратата, да поогледат наоколо и на излизане да си вземат сувенир от местния магазин за подаръци. Никога не завършва добре.
— Чакай малко — прекъсвам го, пресмятайки дали мога от мястото си да улуча яката на ризата му. — Знаеш ли кой я държи?
— Ето, виждаш ли? Точно това ти разправях. Ти преследваш нещо, което не бива да се преследва.
— Това съвет на клиента ти ли е?
— Не, мой. Клиентът се интересува само да получи каквото имаш, и по възможност да узнае каквото знаеш.
— Значи тази загриженост, която проявяваш към мен… тя идва лично от теб?
— Ще направя това, за което ми плащат, професоре. Ще направя всичко, по дяволите. Но както казах и преди, в дъното на сърцето си аз съм просто момче от църковния хор.
Той взема нова препечена филийка, но вече е загубил апетит.
— Затова хайде да опитаме пак, Дейвид — казва той. — Какво те води в Линтън?
— Ловният сезон.
— Отиваш на лов за детето си. Тес.
— Знаеш ли къде е тя?
— Честно казано, не бих искал да знам.
— А какво знаеш?
— Че си е отишла. А ти си мислиш, че можеш да промениш това. Не е нещо нечувано, от гледна точка на моя клиент. Макар да признавам, че теб те разглеждат като малко специален случай.
— Заради документа.
— Защото онова, което си мислиш, че държи дъщеря ти в момента, се интересува от теб. Точно затова си получил документа.
— Искаш да кажеш, че ми е било писано да го получа?
— Да не мислиш, че ти се полага само защото си толкова умен?
Сервитьорката спира да ни долее кафе. Това й отнема няколко секунди повече, отколкото би трябвало. Вглежда се внимателно. Не в наемника оттатък масата, а в мен — изведнъж облян в пот и стиснал вилицата с трепереща ръка.