— Ти и аз може да имаме различни цели — започва Преследвача отново, след като тя се отдалечава. — И все пак, ако потърсиш общия знаменател, ако простиш избора на някои средства, ние и двамата сме откъм добрите, Дейвид.
— Но не можеш да ми върнеш дъщерята.
— Мислиш ли, че той може?
— Той?
— Той. Тя. То. Те. Лично аз винаги съм мислил за дявола в мъжки род. А ти?
— Какво общо има дяволът?
— Всичко. Заради него си тук и обикаляш селските пътища. Заради него не ми даваш каквото искам. Заради него Тес вече не е с теб.
Сякаш целият свят изведнъж се стоварва върху главата ми. Обзема ме тъй жестоко главозамайване, че се вкопчвам в ръба на масата само за да не падна от седалката. Казвам твърде много. Слушам другите твърде много. И Безименния не е доволен.
— Той…
— Кажи си, професоре.
— Той държи дъщеря ми.
— Може би. — Преследвача свива рамене. — Ако е тъй, никога няма да си я върнеш.
— Трябва да говоря с него.
— Той е лъжец, Дейвид. Дяволът лъже. Той иска нещо от теб. И в момента, каквото и да правиш, ти си почти готов да му го дадеш.
— И ти искаш нещо от мен.
— Да. Но може би мога да ти помогна.
— Можеш ли да ми върнеш дъщерята?
— Не.
— Значи не можеш да ми помогнеш.
Ставам от масата. И с всеки нов сантиметър между мен и Преследвача, равновесието ми се възвръща. Какво ще направи? Ще ме спре тук, насред сутрешната навалица в „Жътварският ресторант“?
Точно това прави.
Докато отварям вратата, ръката му се впива в рамото ми. Това ме завърта на сто и осемдесет градуса. Устните му са толкова близо, че почти докосват ухото ми.
— Тази сутрин бях джентълмен — казва той и забива пръсти под мускула на рамото ми. Усуква го. — Но когато ми се обадят, няма дори да трепна. Разбираш ли?
Пуска ме само миг преди да извикам от болка. Избутва ме настрани, за да излезе пръв.
Сигурно съм вървял до мустанга с наведена глава, защото забелязвам кучето едва когато изваждам ключовете и отварям шофьорската врата. Тялото му е проснато върху предния капак. Гъста струя кръв се стича по фаровете. Очите са отворени, ушите все още стърчат.
„Ще направя всичко, по дяволите.“
Приплъзвам ръце под тялото, свалям го долу на улицата и оставам подгизнал в кръв. Топла е като вода от банята по бузите и шията ми.
Мисля да го прибера в багажника, да отскоча до железарския магазин за лопата и да го погреба някъде, но в крайна сметка го оставям, където е. Сгушено до бордюра, безизразно втренчено в прерийното слънце.
„Колко време ми остава?“
„Не много, предполагам.“
Докато сядам зад волана, рискувам и аз да хвърля поглед нагоре към слънцето. То пари.
Подкарвам обратно към мотела, сядам на ръба на леглото и се питам какво правя тук, по дяволите. Не е точно така: знам какво правя тук, въпросът е как да го направя. При нищожната вероятност да съм прав, да преследвам истински демон из американските равнини, с какви средства си мисля, че мога да го победя? Нямам нито светена вода, нито разпятие, нито златен кинжал с одобрителен печат от Рим. Аз съм преподавател с изтекла карта за фитнес салона. Определено не приличам на архангел Михаил, долитащ с рев от висините.
И все пак Преследвача имаше право. Демонът, когото преследвам, явно се интересува от мен. Направи си труда да приеме човешка форма, за да размени няколко думи с мен, последния път под облика на онази топкотрошачка в колата. Поемата на Милтън предупреждава точно за такива неща.
И какво бе посланието на Ани Парцаливката? Че все още имам да овладявам вярата. Не само с главата, но и с тялото си.
„И Словото стана плът, и живя между нас…“ (Йоан. 1:14).
Словото на евангелията разказва историята на Бога и Светия Син. Но разказва и история за изкушение, грях, препятствия, демони. Ами ако всичко това не е просто намек, а буквална история, описание на участници, извършващи доказуеми действия, както в далечното минало, така и в настоящето? След всичко, което видях, несъмнено ще бъда принуден да приема, че това е възможно. Да си представя, че всички думи и истории, които съм изучавал, съществуват реално в този свят. Че не са истории.
Сега трябва да вярваш тук.