Съдба. Факторът, определящ какво ще се случи с героя в древните произведения, които преподавам, макар да се смята, че оставя нашата съвременност недокосната. Ами ако съвременните изследователи грешат? Ами ако този лов на демони е бил моя съдба още откакто академичната кариера ме откъсна от тюркоазния свят, където живеех, и ми позволи свободата да водя духовен живот?
Несъмнено е вярно, че когато постъпих в университета, учуди ме не толкова изобилието на богаташки синчета и красиви момичета, колкото безбройните възможности за избор. Знаех, че моята страст е литературата. Но по кой от многото й тунели да тръгна? Имах кратки флиртове с Дикенс, с Джеймс, с романтиците. После, за моя голяма изненада, макар да бях атеист, Библията зае непоклатимо място в учебната ми програма. И скоро след нея — Милтън. Неговият бял стих, който сякаш защитава незащитимото. Поемата, която при първото четене ме накара да плача от усещането за самопознание, когато злодеят се опитва да отмени миналото си, да намери изход от мрака и да използва само ума си, за да открие чрез слово изхода от страданието.
Спомням си вечерите като аспирант в старата библиотека „Юрис“ в „Корнел“, когато четях тези редове и си казвах: „Това е то“. Боен зов, насочен пряко към мен — събрат по неволя, търсещ триумфа не чрез оптимизъм, а чрез отричане. Реших да се посветя на каузата на този образ, този Сатана, както бих го сторил за себе си — също низвергнат и също сам.
Макар че завинаги го запазих в тайна, през тези вечери ми се случваше да виждам и още някого. Едно присъствие, което сякаш ме подтикваше по-напред в моята преданост към избрания курс на обучение. Или поне така тълкувах виденията на удавения си брат, ръсещ вода по пода, докато седеше с изпружени крака на някой стол в края на масата или се появяваше иззад библиотечните рафтове, оставяйки след себе си кръг от зеленикава речна вода. Но може би онова, което приемах за насърчаване, всъщност беше предупреждение. Може би брат ми се явяваше, за да покаже, че мъртвите — както познатите от живота, така и въображаемите от книгите — никога не са чак толкова мъртви, колкото ни се иска да вярваме.
Ако това пътешествие, на което съм тръгнал, е моя съдба, то каква е моята роля в него? Винаги съм се виждал като човек извън нещата, безвреден експерт по история на културата, преводач на забравен език. Но може би Мършавата жена бе по-точна в наименуването на истинското ми призвание. Демонолог. За да стигна до Тес, ще трябва да използвам наученото през целия ми живот по практичен начин, за който не съм и помислял никога досега. Да започна да приемам сериозно митологията на злото.
Първата стъпка в такава игра е да се определи с коя версия на демонологията си имаме работа. Със Стария завет или с Новия? Еврейските шедим на Талмуда или Платоновите демони (междинни духове, нито богове, нито смъртни, а нещо по средата)? Всъщност, като се сещам за Платон, той определя думата daimon като „знание“. Демоничната сила идва не от злото, а от познанието.
В Стария завет сатаните (защото техните появи са почти винаги в множествено число) са надзиратели на земята, подлагащи на изпитания човешката вяра в качеството им на предани Божии служители. Дори и в Новия завет самият Сатана е едно от Божиите творения, ангел, кривнал от правия път. Как? Чрез злоупотреба със знания. Не тъмнината е онази материя, от която се е създал Антихристът, а разумът. Ясновидството.
Като например да знаеш данните от световните фондови борси една седмица предварително.
Явно моят демон искаше да демонстрира властта си по този начин. За да докаже както своя интелект, така и способността си да обсебва, да заграбва.
То.
Той. Тя.
Безименния.
През цялото време, при всяка среща, от Мършавата жена до Ани, съществото отказваше да се представи с име. Това е още един начин да ми се подиграе. Но и едно от слабите му места. Според официалния екзорсистки ритуал на католическата църква използването на името на демона срещу самия него е основно средство за отхвърляне на неговата власт.
Аз трябва да разбера самоличността на демона. Оттам мога да открия какво иска. Да намеря Тес.
Ако подходя към въпроса, като използвам цялата библиотека от възможности, като хвърля в казана всяка демонична фигура от всяка вяра или фолклорна традиция, би било невъзможно да посоча заподозрения. Но моят демон избра мен. Специалиста по Милтън. Многократните му цитати от „Изгубеният рай“ не може да са случайни. Именно чрез тази версия на демоничната вселена желае да бъде видян.