Което ни води към Пандемониум, чертога за съвещания, където според Милтън Сатаната сбира последователите си, за да обсъдят най-добрите начини за подкопаване на Божията власт.
Знаем имената им.
Молох.
Хамос.
Вааловци.
Астарти.
Тамуз.
Асторет.
Дагон.
Римон.
Озирис.
Изида.
Хор.
Велиал.
Моят Безименен е сред тях. И разполагам само с три дни, за да разбера кой е.
Самият Сатана може да бъде елиминиран, ако вярвам на гласа, който ми проговори чрез Марко Яно. Всъщност фактът, че Безименния уреди предварително въведение, един вид фанфари преди появата си, подсказва нещо за характера му. Гордост. Самонадеяност. Перчене. И използването на Милтън дава нещо повече от обикновени улики. То показва, че съществото смята и себе си за учен. Близост — и същевременно конкуренция — с мен.
Ще трябва да открия името на Безименния чрез прочит на личността му. Милтън приписва определени характеристики на членовете на Стигийския съвет като начин да ги отличи един от друг, да ги „хуманизира“.
Значи това ще бъда. Профайлър на демони.
15.
Да намеря фермата на Рейс се оказва толкова лесно, колкото да отворя телефонния указател в мотелската стая и да извадя на телефона си карта на пътя дотам. Не е далече. Само на 9,9 километра от мястото, където седя. Ако потегля сега, ще съм там много преди обяд.
Разбира се, остава проблемът с Преследвача. Ако отида до фермата Рейс, следван от него, това не само ще го предупреди за малката загадка на двете близначки, но може и да се окаже достатъчна провокация за клиента му, за да нареди елиминирането ми. Трябва да разбера дали бях прав да дойда в Линтън. Без него.
Това силно ме затруднява, докато накрая поглеждам през прозореца и виждам колата на Преследвача, паркирана само на пет-шест метра от моя мустанг. Оказва се, че той също е гост на мотела. И няма нищо против да го зная.
Осъзнавайки, че той вероятно дебне всеки мой ход, аз отивам до офиса на мотела и вземам назаем отвертка и кофичка за лед. Напълвам кофичката с вода. Тръгвам обратно към стаята си (съвсем като човек, готов да си пусне няколко кубчета лед в безалкохолното) и спирам до колата на Преследвача. Строшавам с отвертката ключалката на резервоара, развинтвам капачката. Сипвам водата от кофичката.
После побягвам.
Вече съм зад волана на мустанга и давам на заден ход, когато Преследвача излиза от стаята си — без да бърза отначало, а сетне, като вижда капачката на земята, изпълнен с целенасочена тревога — така че успявам да зърна цялата ярост в погледа му.
Вече всичко се промени, казва ми той. Край на мъртвите кучета, край на предупрежденията. Когато поръчката дойде, той не само ще я изпълни, а и ще го стори с удоволствие, без да бърза.
Но не мога да мисля за това, най-вече защото той също се затичва. Към мен. С протегнати ръце, сякаш е готов да раздере с нокти предното стъкло.
Кракът ми натиска газта, аз профучавам край него, нарочно правя грешен завой, после обикалям квартала и незабелязано потеглям на юг от града. Няма да му отнеме много време, за да се снабди с нови колела.
Но моите вече се въртят. Вече избягаха.
Пътят не е дълъг — на юг от Линтън до кръстопътя и селцето Страсбург, после три-четири километра на запад до фермата Рейс. Не че в момента там расте каквото и да било. Нивите от двете страни на отбивката към имота са разорани, но незасяти, така че от земята стърчат само редки плевели. Това откроява фермата на Рейс далеч по-ясно, отколкото би било иначе. Бяла дъсчена играчка на фона на безкрайния хоризонт.
Същата къща — същия хоризонт — както ги е нарисувала някога Тес в дневника си.
Пред сградата расте самотно дърво с подпряно на него гребло; дръжката се е пукнала от дългия престой на слънце. Високо под стряхата се е лепнало сиво гнездо на оси и черната дупка в дъното му кипи от трескаво движение. На земята плевелите са избуяли тлъсти и трънливи като ролки бодлива тел покрай пътеката. Сякаш цялата ферма и работата в нея внезапно са спрели преди години, а сега са на път да се преобразят в нещо друго, да се върнат към състоянието на див пущинак.
И аз. Сега вървя към верандата и лицето ми е застинало от тревога.
Тес е виждала всичко това. Знаела е, че ще дойда.
Клетият ТАТКО.
Входната врата зее отворена. Полицията? Или някой съсед е донесъл кошница яйца? Кой знае защо, не очаквах наплив на посетители при Делия Рейс. Докато почуквам на рамката на мрежестата врата, аз започвам мислено да редактирам планираните любезности. Колкото повече се забавя с влизането, толкова по-голяма е вероятността някой друг да се появи и да ме задържи навън.