Каня се да почукам отново, когато вътрешната врата се отваря и виждам жилава жена, облечена в няколко слоя стари пуловери и джинсова пола до глезените. Дългата й коса е стегната на тила с ластик и краищата стърчат настръхнали и чупливи като вехта метла. В кафявите очи, широки и живи, потрепва насмешка.
— Госпожа Рейс?
— Да?
— Казвам се Дейвид Улман. Не съм от полицията. Не работя за вестниците.
— Радвам се да го чуя.
— Дойдох, за да поговоря с вас.
— Доколкото виждам, вече го правите.
— Тогава ще говоря направо. Разбрах, че през последните няколко дни нещо необикновено се е случило с вас в тази къща.
— Би могло да се каже.
— Нещо подобно се случи и с мен. Чудех се дали мога да ви задам няколко въпроса, за да видим дали можете да ми дадете някои отговори.
— И на вас ли ви изчезна някой?
— Да.
— Някой близък?
— Дъщеря ми.
— Господи!
— Затова си позволих да дойда неканен на прага ви.
Тя дръпва мрежестата врата.
— Смятайте се за поканен.
Кухнята е голяма и хладна, с масивна месарска маса в средата, очевидно използвана както за приготвяне, така и за консумиране на храна. Допотопен хладилник въздиша и пъшка в ъгъла. Двойна емайлирана мивка. Едно растение в саксия на перваза прави всичко възможно да затули светлината от прозореца. Всичко това създава усещането за чиста музейна кухня във ферма от стара Дакота. Ободряващо място, ако не бяха тюркоазните стени. Цветът на меланхолията. На скръбта.
Докато стоя до масата, старицата провлачва нозе покрай мен, за да седне, където е била, когато почуках. Поне така предполагам, като съдя по самотната чаша за кафе до ръцете й. Но когато се вглеждам, тя ми се струва не само празна, а чиста, сякаш току-що свалена от лавицата.
— Пола Рейс — казва старицата и протяга ръка. Едва когато я стискам, осъзнавам чие име съм чул.
— Пола? Мислех, че сте изгубена.
— Бях. Но сега съм намерена, нали?
— Какво стана?
Тя плъзва пръст по ръба на чашата за кафе.
— Не знам точно. Забавно, нали? — казва и сама си отговаря с кратък изблик на смях. — Трябва да съм си ударила главата, или нещо такова. Бабешка простотия! Помня само, че тази сутрин влязох през мрежестата врата, а Делия седеше точно на този стол, на който се подпирате, пиеше кафе точно от тази чаша, и двете се прегърнахме, и Делия ми изпържи яйца като че нищо не е имало между нас.
— Тази чаша на Делия ли е?
— Ъхъ.
— Празна е.
— Тя я допи.
— Но изглежда недокосната.
Тя надниква в чашата, после пак се обръща към мен.
— Така е.
— Добре ли сте?
Старицата сякаш не чува въпроса.
— Имате ли сестра, господин Улман? — пита тя.
— Не. Но имах брат. Когато бях малък.
— Е, тогава сигурно знаете какво място заемат подобни близки в сърцето ти. Такова петно не се изтрива, нали? — Тя поклаща глава. — Кръвта попива дълбоко.
При споменаването на кръв за първи път забелязвам петната по най-горната дреха на жената, жилетка с провиснали джобове. Гъсти и ситни пръски по средата. Заедно с бучици пръст от полето. Петна тук-там по дрехите и под ноктите й.
— Какво е това?
Тя поглежда надолу. Избърсва кръвта и пръстта с опакото на китката си.
— Право да си кажа, не знам как съм се омърляла — казва тя, макар и с леки тръпки в гласа, може би тръпки на неувереност. — Но когато работиш във ферма, преставаш да се чудиш откъде идва цялата мръсотия по теб.
— Не ми се вижда тук да е работено от доста време.
Очите й ме поглеждат и топлината в тях незабавно изчезва.
— Мързеливки ли ни наричате?
— Прозвуча малко грубо. Простете ми.
— Не съм в бизнеса с прошките, господин Улман — казва тя и изведнъж пак се усмихва. — Това ли искаш? На колене.
Не мога да реша дали има предвид буквално, или не. Нещо твърдо зад нейната усмивка подсказва, че последната забележка не е шега, а заповед. Нямам друг избор, освен да се правя на разсеян.
— Гласовете, които чувахте — подемам отново. — Които ви викаха в мазето…