— Да?
— Какво казваха?
Тя се замисля. Рови се със сбръчкано чело из някакво минало, което вече изглежда далечно, сякаш съм я попитал за името на момчето, до което е седяла в детската градина.
— Странна работа — отговаря накрая. — Макар да знам, че бяха думи, не си ги спомням като думи. По-скоро като усещане, нали разбирате? Звук, който създава усещане вътре в теб.
Моят шум в ушите по пътя към Линтън. Звук, който създаде усещане вътре в мен.
— Можете ли да го опишете? — питам аз.
— Ужасно нещо. По-добре да си издрайфаш червата. По-добре сам да си забиеш пирон в ръката.
— Защото беше болезнено?
— Защото те преобръщаше наопаки. Правеше нещата толкова ясни, че се очертаваха с чиста тъмнина, вместо със светлина. Тъмнина, която виждаш по-добре от всяка светлина.
— Въпросът може да ви се стори странен — казвам аз. — Но случвало ли ви се е да четете Джон Милтън? „Изгубеният рай“?
— Не си падам много по четенето, съжалявам. Освен Светото писание, разбира се. Твърде съм заета с всекидневната работа.
— Разбира се. Може ли да се върнем към онова чувство, което споменахте? Какво видяхте в онази видима тъмнина?
— Каква може да бъде истинската свобода. Без правила, без срам и обич, които да те удържат. Свобода като студен вятър през нивите. Като да си мъртъв. Като да си нищо. — Тя кимва. — Да, мисля, че това е най-точно. Свободата да бъдеш нищо.
Знам нещо за това. Същото чувство носех със себе си от Санта Кроче 3627 до хотел „Бауер“. Болестта, с която заразих Тес. Която я накара да падне. Като да си мъртъв. Но по-лошо. Неестествена гибел, защото е по-окончателна от смъртта. Като да си нищо.
— Къде е сега Делия, Пола?
— Слезе в мазето точно преди да дойдете.
— В мазето?
— Каза, че имала да оправи нещо. След като вече съм се прибрала и тъй нататък.
— Имате ли нещо против да сляза и да поговоря с нея?
— Моля. Не че и аз ще дойда.
— Защо не?
— Защото ме е страх. — Тя ме гледа така, сякаш съм малоумен. — А вас?
Не отговарям. Просто се отдръпвам от масата и се насочвам към затворената врата, за която някак си знам, че води не към килера, дрешника или стълбището за втория етаж, а надолу към широката яма под къщата.
Пола ме гледа как хващам дръжката и я завъртам. Усещането за поглед върху гърба ми ме тласка да прекрача на първото стъпало. Пръстът й се плъзга все по-бързо по ръба на кафената чаша, тъй че керамиката издава колеблива предупредителна нота.
Щраквам ключа за лампата и долу светват две крушки, макар че от тази височина виждам само два жълти кръга по бетонния под. И после, докато съм по средата на стълбището, онази отляво изгасва. Няма пукот като от изгаряне, а пращене на хлабаво завита крушка. Мога да прекрача в тъмното и да я наместя с едно завъртане. И все пак това не е толкова привлекателна перспектива, колкото да се взирам в оцелелия кръг светлина отдясно.
Когато краката ми стъпват на пода, аз различавам някои подробности в тази светлина. Работни маси до стените, отрупани с инструменти, ножици, буркани с винтове и гайки. Стари кутии боя, подредени на нестабилни кули. Книжни торби за смет, струпани в най-далечния ъгъл. Дъната им са почернели от бавното втечняване на съдържанието.
Именно тези торби излъчват миризмата. Отчетлив мирис на органично гниене, всепроникващ и силен. Дразни гърлото като пушек от прегоряла захар.
Делия не се вижда. Може би е в тъмнината отляво. Но дори ако седеше на пода и плетеше чорапи, не бих могъл да я видя. Едва сега се сещам, че преди да щракна лампата, тя трябва да е била в пълен мрак. Ако изобщо е тук.
С кой акъл се доверих на една старица, омазана с кръв и пръст, която току-що се е върнала от десетдневно изчезване, без да знае какво е правила? Една старица с дарбата да чува неща, които целият свят се моли никога да не чуе? Лъжкиня — защото в чашата тази сутрин не е имало и капка кафе. Нямаше миризма на кафе, нямаше и кафеник на печката.
Аз не й повярвах, разбира се. Трябваше да се отърва от разсъжденията, които изисква доверието. Нямах време. Главоломното препускане обаче си има и лоша страна — можеш да хлътнеш направо в капан. А това е капан. Навярно точно сега Пола затваря вратата горе. Нямаше ли резе от външната страна, сребристо и ново? Навярно провира катинара през халките, докато аз отстъпвам назад към най-долното стъпало. Щраква го и заключва…