— Насам.
Глас като на Пола — но не нейният — ме кара да спра. Виждам, че вратата в горната част на стълбището е полуотворена, точно както я оставих.
Докато се обръщам, чувам нещо метално да стърже по пода. Ето я и нея. Делия Рейс. Издърпва преобърнато корито в светлия кръг и сяда на ръба му с уморена въздишка.
— Добро утро — казвам аз.
— Утро ли е? Като се скриеш от слънцето, губиш представа за времето тук.
— Не сте включили осветлението.
— Не съм ли? Като поживееш повечко на едно място, някои неща май се виждат по-добре на тъмно.
Отначало приех прегърбването и премрежените очи за умора — характерната поза след приключването на тежък физически труд. Ала след последното изречение ми хрумва, че греша. Въпреки дружелюбния тон нейните думи са пропити с неизмерима тъга, крехка и тънка. Знам, защото точно така чувам сега и собствения си глас.
— Казвам се Дейвид Улман. Дойдох да…
— Чух — прекъсва ме тя и вдига очи към тавана. — Подочух.
— Сигурно много се радвате. За Пола.
Тя връща поглед към мен.
— Вие истински ли сте?
— Да, доколкото знам.
— Какво направихте?
— Моля? Не съм сигурен, че…
— Щом сте тук, трябва да…
Старицата не довършва. Плъзва длан по лицето си, сякаш за да избърше паяжина.
— Студено ли ви е тук? — пита тя.
— Малко — казвам, макар всъщност да имам чувството, че през последните няколко минути температурата в мазето е спаднала поне с десетина градуса.
Делия разтрива раменете си.
— Тази къща винаги е била студена. Дори през лятото никога не се загрява, не чак до ъглите. Сякаш самите стаи мразят да ги докосва слънцето.
Тя изглежда готова да се изправи, после променя решението си. Умът й се е пренесъл в едно точно определено късче от миналото.
— Двете с Пола винаги ходехме с дълги палта през август — казва тя. — А за Коледа си връзвахме шалове около ушите!
Нейният смях напомня този на сестра й, но за разлика от Полиния не излъчва веселие, а печал.
— Добре е, че сте заедно — казвам аз.
— Може и тъй да е. А може би има такова нещо като прекалена близост с някого.
— Как така?
— Близначки сме. След шейсет години в една студена къща можеш да загубиш представа кое какво е. Имаш само още едно аз за разговори. И за гледане.
Пристъпвам една крачка по-близо. Имам чувството, че тя се нуждае от това. Някой да я прихване за лакътя и да й помогне да се изправи. Някой да й каже, че всичко е свършило, че няма нужда да предъвква отдавна отминали опасения тук, в зловонната тъмнина. Но когато се приближавам, тя вдига пръст да ме спре. Обзема ме странното впечатление, че иска не само да довърши мисълта си, но и да ми попречи да се приближа прекалено.
— Молех се на небето да я отведе — казва тя. — Срамота, но е истина. Откакто бях малка, имаше дни, когато ми се искаше сестра ми да падне във вършачката или да заспи зад волана на връщане от града, или да й влезе парче яхния в кривото гърло и да няма въздух да го изплюе. Виждах точно как може да стане. Толкова просто. Ужасно е да пожелаваш такива неща! Но всичко изглежда съвсем естествено. Злополуки.
Тя се разплаква. Грозен, раздърпан звук, който остава отделен от гласа й, сякаш изпълнява представление на вентролог, съчетавайки едновременно риданията и разговорния си глас.
— Защо ви е било да искате злополука?
— За да мога поне веднъж да бъда сама! Не половинка от едно цяло, не както ни наричат хората цял живот. Не Страховитата двойка или Близначките Рейс, или Момичета. Да съм си само аз. — Тя преглъща, но продължава, без да се изкашля, така че гласът й става още по-тих. — Молех се. Но небето не стори нищо. Тогава почнах да се моля на другата страна. И този път нещо ми отговори.
— Трябва да се качим горе — казвам аз.
— Да се качим? Защо?
— Сестра ви се прибра. Не помните ли?
— Аз убих сестра си.
— Не, Делия. Тя е добре.
Старицата поклаща глава.
— Аз я убих.
— Но аз току-що говорих с нея горе. Пола вече не е изчезнала. Тя е тук.
— Онова… нещо. То не е Пола.
— А кой е?
— Онзи, който отвърна на молитвите ми.
Старата жена вдига ръка, за да посочи през рамото ми едно място в тъмнината зад мен.
Нямам избор. Не мога да си позволя да избирам.