Обръщам й гръб и тръгвам напред, воден само от собствената си сянка като още един слой тъмнина. Повдигам ръце, за да напипам шнура на другата крушка, Точно когато ми се струва, че съм я отминал, тя ме погъделичква по бузата. Пръстите ми я следват до фасонката. Завинтвам я здраво. Топлината ми подсказва, че съм се справил, още преди да зърна светлината.
Сестрите седят една до друга в ъгъла. Подпрели са гърбове на стената в дъното, в самия край на светлия кръг, така че лицата им са осветени, но едва-едва. Достатъчно, за да видя, че са истинските. Че пушката в скута на Делия, тъмната, прясна влага по тухлите зад изходната рана в тила й, зейналата уста, където е било пъхнато дулото — всичко това е реално. Че посинелите, подпухнали останки на Пола, осеяни с полепнала пръст, коренчета и камъчета от земята, откъдето е била изровена, са реални.
Не знам колко секунди са минали между зърването на тази картина и първото осъзнаване какво означава тя. И в този момент, докато мозъкът бърза да навакса, тялото самоволно се хвърля напред. Това ме кара да се опомня. Предпазва ме от призляване точно тук, точно сега.
— Защо я донесе тук? — питам аз Делия, която сега седи и разтрива с пръст лъскавия си сополив нос.
— То ме помоли.
— Кажи ми името му.
— Няма име.
— Ще си помислят, че ти си го направила.
— Аз го направих.
— То те е накарало.
— То ми каза, че мога.
— Но всичко, което ти ми каза, както и нещото, с което говорих горе, и твоите молитви — никой никога няма да го узнае.
— Ти знаеш.
Сега другата крушка на свой ред трепва и изгасва. Онази Делия, с която разговарях, отново потъва в мрак.
— Знаеш, че и ти ще убиеш, нали? — казва тя, вече много по-близо.
— Не…
— Това иска то. Да знаеш какво прави. Да покаже как можеш да го направиш и ти. Да повярваш. Да убиеш.
Старицата е толкова близо, че дори в тъмнината мога да различа контурите на лицето й, само на сантиметри от моето. Усмивката й с цвят на зацапана слонова кост.
— Някой е наблизо — шепне тя.
Правя крачка назад и тръгвам нагоре по стълбището. Отначало бавно, търсейки сигурна опора по тесните стъпала. После побягвам нагоре. Дъхът ми отеква в ушите като напън на претоварен ковашки мех. Прекосявам с два скока кухнята — самотната чаша за кафе все още е там, столът е празен — и побягвам навън към колата.
Изкарвам я от селския двор, давам газ по алеята към пътя, рязко завъртам волана, за да направя завоя, и бронята блъска пощенската кутия с надпис РЕЙС. Вратичката се отваря, така че когато след стотина метра поглеждам назад, пощенската кутия прилича на прегърбена фигура, залитаща подир мен със зейнала за писък уста.
16.
Карам на юг. Това изглежда най-непредсказуемата посока. Дойдох от изток, значи натам е логичната посока за отстъпление. А на север е Канада. Нежелан вариант за мен. Напуснах я много отдавна, за да тегля черта между онова, от което идвах, и онова, в което можех да се преобразя. За момента си имам предостатъчно неприятности с духовете дори и без да ми идват на гости някои отдавна забравени призраци.
Значи, сбогом, Северна Дакота, здравей, Южна Дакота. Точно когато си мисля, че никога не е имало по-ненужна причина за прокарване на граница, аз преминавам в Небраска, която прилича на Северна Дакота повече от самата Северна Дакота. Накрая се озовавам в Канзас. Не е особено различен от предишните щати, но с лек полъх на слава. Дороти, Тото и жилищни каравани, премазани от торнадо. Има и нещо в гледката на полетата (или гледката на деня), което ми напомня за епизода с пръскането от филма на Хичкок „Север-северозапад“. Кари Грант заляга под бръмчащите атаки на самолета, чудейки се в какво, по дяволите, са го въвлекли. Един от любимите филми на О’Брайън.
При мисълта за нея сърцето ми изведнъж се свива. Колко ми липсва. Как шофирането из равнините може да удвои самотата на едно самотно пътуване.
Колко ужасно, непреодолимо съм изплашен.
Пътят може напълно да заличи мисълта. Може също да вади спомени на случаен принцип, безредни и нехайни, да ги хвърля срещу предното стъкло с такава сила, че неволно да отскачаш назад в седалката от удара.
Току-що например. Моят първи къмпинг с Тес.
Даян не си падаше много по онова, което наричаше „живот на открито“. Тъй че, когато Тес навърши пет години, веднъж взехме колата и потеглихме сами нагоре из планините Адирондак, за да й преподам някои от уменията, които бях научил на младини в северната част на Онтарио: как да запалиш огън, как да криеш храна на дърво, за да не я докопат мечките, как да извиваш китката за плавен замах с въдицата.