По пътя си играхме на „Шпионин“ и съчинявахме заедно забавните неприлични стихчета, които Даян забраняваше у дома (Имало малко момиченце, дето/ пръцкало както седи на гърнето). Истината е, че се притеснявах по целия път нагоре. От дъжда, от комарите, от липсата на забавления. Не исках Тес, нюйоркчанка по рождение, да превърти от неудобствата на няколко нощи в гората. Нещо повече, не исках да се проваля. Да се прибера у дома с дете, подпухнало от отровен бръшлян, и с тържествени обещания вече никога да не пробвам отново.
Но вместо това си прекарахме разкошно. Пеперуди кацнаха върху обувките на Тес, след като тя стоя цял час като статуя в един боровинков храст и се представяше за „грамадно цвете“, докато спечели доверието им. Нощем плувахме в езерото и движението на телата ни изкривяваше лунното отражение по тихата водна повърхност. Усъвършенствахме умението да се върти пръчка за равномерно изпечени бонбони.
Но всичко това идва по-късно. След спомена, който ме кара да се задавя за въздух, докато карам през безкрайните полета.
След втория ден Тес ме помоли да я събудя посред нощ, за да види онова, което й бях описал като „истински звезди“. Тя не вярваше на разказите ми за Млечния път, за небосвода, където искриците светлина се преборват с мрака. Нагласих часовника за три часа сутринта. Когато дойде времето, разкопчахме палатката и застанахме с вирнати глави сред малкия лагер. Небесният купол пламтеше.
Не изрекохме нито дума. Просто по някое време се върнахме в палатката и отново заспахме. А на сутринта се събудихме едновременно. Спогледахме се и избухнахме в смях. Не смях на нещо или заради нещо. Не от безмълвно споделена мисъл. Просто посрещахме зората със спонтанна благодарност.
Точно заради това едва не спирам, за да си поема дъх и да успокоя ръцете си върху волана — спомням си, сякаш бе вчера, как ми мина ясната мисъл: Никога не си бил по-щастлив.
И наистина беше така.
Все още е така.
Около час преди Уичита спирам на една бензиностанция и влизам в телефонна кабина, която мирише на горчица и пръдня.
— Виж ме докъде стигнах — казва О’Брайън, когато вдига слушалката. — Седя до телефона като хлапачки без кавалер за бала.
— Ще дойдеш ли на бала с мен, Илейн?
— Няма начин. Изобщо не съм ти простила.
— Защо?
— Не ми се обаждаш, тъпако.
— Отдавна не са ме наричали така.
— Тъй ли? Тогава да наваксаме. Къде си, тъпако?
— В Канзас.
— Къде точно в Канзас?
— Малко преди Уичита. Сигурно ще нощувам тук. Преди няколко километра минах покрай една реклама за „Хан на шотландеца“. Та си рекох да видя дали правят шотландски пудинг със свински дреболии.
— Шотландски свински пудинг в Канзас?!
— Хайде сега, кажи го три пъти бързо.
— Как мина в Северна Дакота?
Добре, предполагам. Разговарях с един демон в облика на мъртва старица, после с призрака на близначката й. Пръв открих останките от тяхното убийство-самоубийство и избягах, без да уведомя властите. А, и един наемен убиец — или нещо от сорта — ме гони, защото си мисли, че притежавам безспорни доказателства за съществуването на демони. Което си е чистата истина.
— Странно — отвръщам.
— Беше ли ти… разкрито още нещо?
— Мисля, че да.
— Какво например?
Например, че демонът, когото търся, се нуждае от мен като свидетел за неговото влияние в човешките дела. Нуждае се от мен като апостол.
— Не знам дали ще разбереш — казвам аз.
— Пробвай.
— Мисля, че Тес опитва да се свърже с мен, както и аз опитвам да се свържа с нея.
— Добре. Това е хубаво, нали?
— Освен ако не успея да стигна до нея.
Настава мълчание. И двамата се мъчим да оценим истинското значение на последните думи.
— Нещо друго? — пита накрая тя.
— Мисля, че ми беше показано как действа онова същество — Безименния. Търси врата, път към сърцето ти. Тъга. Скръб. Завист. Меланхолия. Намира отвор и влиза.
— Демоните нападат слабите.
— Или тези, които молят за помощ, без да се интересуват кой е готов да им я даде.
— После какво?
— То разбива стената между това, което можеш да си представиш, че вършиш, и онова, което никога не би сторил.
— Разбираш, че току-що описа своето собствено положение, нали?