— От къде на къде?
— Скърбящ мъж. Вършещ в момента нещо, което никога не би извършил при нормални обстоятелства.
— Не отговаря напълно на моя случай.
— И разликата е…
— Безименния не иска да ме притежава. Той иска аз — или поне по-голямата част от мен — да си остана непроменен.
— С каква цел?
— Все още не знам напълно.
— Добре — казва О’Брайън и я чувам как си поема дъх.
— Има и още нещо.
— Казвай.
— Аз съм прав.
— За кое?
— За всичко. Вече съм още по-сигурен, че макар около мен да се случват луди неща, аз не съм луд.
— Илюзиите сами по себе си не те правят луд.
— Може би. Но аз си мислех, че съм. До този момент. — Поемам си дъх. Това изведнъж влива умора в костите ми, така че опирам длан в стъклото на кабината, за да запазя равновесие. — Не съм сигурен къде трябва да отида сега.
— Чакаш знак.
— Можеше поне да се опиташ да скриеш сарказма си.
— Не съм саркастична. Просто е трудно да се говори за тези неща, без гласът ти неволно да прозвучи саркастично.
Мълчание. Когато О’Брайън проговаря отново, досегашната закачливост е заменена от нейния лекарски глас. Щом не може да си прави майтап с мен поне за минута, значи съм по-зле, отколкото си мислех.
— Виждаш ми се грохнал, Дейвид.
— Грохнал съм.
— Не мислиш ли, че би било добра идея да позабавиш този твой поход? Да си починеш. Да събереш сили.
— Това би имало смисъл, ако давах пет пари за собственото си благополучие, но не е така. Стискам края на една изтъняла нишка. И не мога да я пусна.
— Дори и да те води на лошо място.
— Вече ме отведе.
Извън телефонната кабина колите влизат и излизат от паркинга. Всички шофьори хвърлят поглед към мен. Аз, с набола четина по брадата, говоря по уличен телефон. Само преди пет години бих изглеждал като изморен пътуващ търговец, водещ междуградски разговор с жена си. Сега, в ерата на клетъчния телефон, съм куриоз и дори може би престъпник. Заможен наркоман, търсещ стока. Хомосексуалист, уговарящ среща. Самоук терорист.
— На този свят има неща, които повечето от нас никога не виждат — чувам собствения си глас. — Ние сме се научили да не ги виждаме или да се преструваме, че не виждаме, ако случайно ги зърнем. Но неслучайно всяка религия, била тя най-сложната или най-примитивната, си има демони. Някои вероизповедания имат ангели, други не. Бог, богове, Исус, пророците — образът на върховната власт е променлив. Има най-различни видове създатели. Но разрушителят винаги приема една и съща основна форма. От самото начало човешкият прогрес се осуетява от изкусители, лъжци, осквернители. Творци на чума, лудост, отчаяние. Демоничното е единствената истинска обща точка в целия човешки религиозен опит.
— Това може и да е вярно от антропологична гледна точка.
— Вярно е, защото е всеобщо. Защо тъй много хора споделят тъй дълго време този единствен аспект на вярата? Защо демонологията се среща по-често от прераждането, от жертвоприношенията, от начина, по който се молим, от храмовете, където се сбираме, или от формата, под която ще дойде апокалипсисът в края на времето? Защото демоните съществуват. Не като идея, а тук, на земята, в ежедневието.
Дъхът ми засяда в гърлото и аз осъзнавам, че се задъхвам, като че току-що съм изплувал от дълбока вода. И през цялото време О’Брайън не казва нищо. Няма начин да разбера дали това е осмисляне на чутото, или тревога от мисълта колко дълбоко съм затънал. Нещо в тази тишина подсказва категорично, че през последната минута или съм я спечелил, или съм я загубил.
— Много си мислех за теб — казва най-сетне тя.
— Аз също. Как се чувстваш?
— Смачкана. Малко ми се гади. Най-много прилича на махмурлук. Хроничен махмурлук без веселбата от предната вечер.
— Съжалявам, Илейн.
— Не съжалявай. Просто ме изслушай.
— Слушам те.
— Не се опитвам да те виня или нещо подобно, но не знам колко време ми остава. А ти си най-добрият ми приятел. Трябва да бъдем заедно.
— Знам.
— Но си в Уичита.
— Да.
— Уичита е много далече.
— Аз съм скапан приятел. Знам го. А ти знаеш, че щях да бъда с теб, ако можех. Но трябва да…
— Трябва да го направиш. Съгласна съм. Приключих с опитите да те разубедя. Само искам да те попитам нещо.
— Питай.
— Хрумвало ли ти е, че силите, с които си убеден, че се бориш, искат да те изолират?