— Какво искаш да кажеш?
— Ти си мислиш, че постъпваш правилно, като ме държиш настрани. Но това може и да не е в твоя полза. Разстоянието между нас… то може да е част от плана на демона. Помисли върху това. Ако въпросът беше само да повярваш, то можеше да стане и в Ню Йорк. Но те отведоха далеч от дома. От мен.
— Какъв избор имам?
— Вземи ме със себе си.
— Не мога да те подлагам на риск.
— Аз умирам, за бога. Късничко е да ме пазиш.
— Илейн, чуй ме. Ще те помоля да ми обещаеш нещо.
— Обещавам.
— Не ме моли повече да дойдеш с мен. Много ми е трудно да ти отказвам. Но трябва.
— Сега е мой ред.
— Добре.
— Кажи ми нещо. Какво им става на мъжете, та когато дойде беда, смятат, че трябва да постъпват като нещо средно между супергерои и самоубийци?
— Не познаваме друг начин да проявим обичта си.
Колите минават и заминават. Един от многото символи на Америка. Дават на задна, паркират, отново се връщат в потока. Би било известна утеха, ако в някоя от колите, нейде далече сред безкрайната нощ на прерията, не беше Преследвача.
— Трябва да затварям — казвам аз.
— Няма да ми кажеш кой те преследва, нали?
— Няма.
— Но някой те гони?
— Да.
— Истински човек. Човешко същество.
— Истински човек, доколкото е възможно.
— Там ли е?
— Все още не. Но ще дойде.
— Тогава върви, Дейвид. И да се пазиш — заръчва тя и за моя изненада затваря. С никакви думи не би могла да докаже по-убедително, че ми вярва.
Сядам в мустанга и продължавам към Уичита. Вечерта пада над магистралата рязко, сякаш някой е дръпнал шалтера. Мисля си дали да не пусна радиото, но всеки път, когато чувам нещо — песен, реклама на автокъща, прогноза за времето, — това ми напомня за Тес.
Адът е нощно препускане в търсене на изгубено дете.
Намирам „Хан на шотландеца“, без да го търся. Подходящо място без изглед, без чар, без нищо шотландско в него. Идеален е.
Поръчвам си пица, изяждам само едно парче и изхвърлям останалото в боклука, после на три пъти включвам и изключвам телевизора с намален звук, за да избягна неминуемите писъци и ридания на филмите в най-гледаното време. Бих се опитал да поспя, но щом затворя очи, Делия и Пола се връщат пред мен. А едва ли бих издържал още една изненада от дневника на Тес. Не и тази вечер.
Накрая отивам до колата, отварям багажника и вадя старото томче на „Изгубеният рай“. Хартията е подпухнала от многогодишни бележки с молив и вмъкнати листчета за отбелязване. Единственият ми приятел в Канзас.
Но тази вечер и това не помага. Всеки опит да навляза в познатия език само ме изхвърля отново, думите се реят като лодки без пристан. Сякаш самата книга е оживяла, насочена към някаква нова цел. Както се взирам в страницата, поемата се пренаписва сама, взема буквите като плочки в игра на скрабъл и изписва случайни ругатни и богохулства.
Ставам от стола и оставям отворената книга върху седалката. Пъхвам се под завивките и чакам съня да дойде. Той идва скоро.
Или може би изобщо не съм заспал, когато отварям очи и я виждам.
Тес.
Седи на същия стол, от който станах преди малко. „Изгубеният рай“ е разтворен в ръцете й.
Тя гледа право към мен. Устата й се отваря, устните изричат думи, които не мога да чуя, само разчитам безмълвното им оформяне. Някак си нямам чувството, че говори, че се опитва да води разговор с мен. Затова държи книгата. Макар че не поглежда надолу към нея, тя чете на глас от нейните страници.
Тес…
Звукът на собствения ми глас ме събужда. И я кара да си отиде. Книгата лежи върху стола с корицата нагоре, точно както съм я оставил.
В съня — ако е било сън — тя ме гледаше. Но думите идваха от книгата в ръката й.
„Изгубеният рай“ лежи отворен на стола до вратата, на същото място, където го сложих, преди да си легна. Но страницата е друга. Докато съм спал, някой е вдигнал книгата, за да отгърне на седемдесет и четвърта страница.
Чета страницата и почти мигновено се натъквам на редовете, които преди малко разчитах по устните на Тес.
Прочувствената жалба на Сатаната срещу слънчевата светлина, една от многото утехи, на които е обърнал гръб в своя амбициозен бунт срещу Бог и неговите творения. Усещането за светлина само му напомня какво е имал някога. Метафора за скръбта. Всъщност може да се твърди — поне от мен, сега и тук, в стая 12 на „Хан на шотландеца“ в Уичита, Канзас, — че цялото стихотворение е разказ за невъзможния гняв на Сатаната против собствената му идваща, неотвратима смърт.