Но именно Тес избра тези редове. Не само Сатаната, но и дъщеря ми живее на място, лишено от слънчева светлина. И именно тя с цената на невъобразими усилия дойде през нощта в стаята ми, за да вземе книгата и да ми проговори чрез единствения шифър, който може да се надява, че ще разбера. Може би е извършила само каквото нарежда нейният похитител. Може би Безименния е приел облика на Тес. Но не вярвам. Той все още не се е преструвал на Тес. Защо? Защото все още не я владее изцяло.
Преди малко тя държеше книгата, която много пъти бе почвала да чете и зарязвала, опитвайки се да разбере какво виждам аз в нея, но разочарована от плътността на думите, кондензираните намеци и многослойните значения. Ала може би е стигнала в опитите си по-далече, отколкото предполагах. Защото прочете тези редове, без да погледне страницата. Тя ги знаеше наизуст.
И беше тук. Това е важното. Тя беше тук.
Но мога ли да я намеря отново?
Слънцето грее навсякъде през деня, независимо дали е ясно или забулено от облаци, независимо колко дълга е нощта. Трябва да има нещо в идеята за „слънце“, което все още не схващам. Нещо, съдържащо думичката „къде“.
Разбира се, в онзи откъс има „къде“. Сатаната не пада от небето, а от „държава“. Това по-скоро е състояние, но в моя случай може би означава и място. Също като Северна Дакота.
Слънчевата държава.
Или Флорида.
Слънчевият щат.
Рехаво е. Но такива бяха и заключенията, които направих, след като ме свалиха край сградата „Дакота“, а ми свършиха доста добра работа. Така или иначе, на какво друго мога да разчитам?
Този път сънят ме поглъща наистина. Не носи образи, само усещане за нарастваща топлина. Тя се сгъстява над тялото ми на вълни като някаква течност, като недосегаема завивка.
И после се събуждам.
Панически изритвам чаршафите. Един кошмар, който не мога да си припомня, стига до своя немислим край. Възглавницата е напоена със смес от пот и сълзи. Късно е. 11:24. Спал съм цяла нощ и почти цялата сутрин. Но се чувствам не толкова отпочинал, колкото смачкан.
Ето защо, когато на вратата се почуква един-единствен път, аз отварям, без да надникна през шпионката. Без да попитам кой е.
Независимо дали идва от света на живите или на мъртвите, аз съм готов да чуя какво иска.
17.
— Кафе?
Отначало не мога да я позная. Отслабнала. Бледа като восък. Промяната е тъй потресаваща, че през първите една-две секунди вземам О’Брайън за Мършавата жена.
— Ти си тук.
— В плът и кръв, доколкото са ми останали.
— Как ме намери?
— Според теб има ли друг „Хан на шотландеца“ в Уичита?
— Летяла си дотук?
— Автобусът ми се видя чиста загуба на време.
— Боже мой! Илейн. Ти си тук!
— Да, тук съм. И ще го вземеш ли най-сетне това кафе или не? Защото ми изгаря шибаната ръка.
Вземам кафето. Достатъчно е горещо, за да изгори и моята шибана ръка.
Но О’Брайън е в стаята ми. Затваря вратата зад себе си, просва се по гръб на леглото и размахва ръце по мокрите чаршафи.
— Нощно изпотяване — отбелязва тя и се надига да седне. — Позната история.
— Как си?
— Как изглеждам?
— Добре. Както винаги.
— Дейвид, ако винаги изглеждах така, много отдавна щях да си метна въжето.
Сядам до нея на ръба на леглото. Вземам ръката й в моята.
— Отслабнала си — казвам.
— А да знаеш как ям. Но вътре в мен има едно лакомо малко чудовище, което поглъща всичко. Би било страшно интересно, ако не се случваше с мен.
— Трябва ли да бъдеш тук? Без лекарите, имам предвид?
— Вече ти казах какво мисля за лекарите. И си нося всичко, което може да ми предложи съвременната медицина. — Тя вади от джоба на джинсите си шишенце с хапчета. — Морфин. Ако си послушен, ще дам и на теб.
— Засега кафето ми стига, благодаря.
— Това кафе има вкус на варени дардонки от плъх.
— А, ето какво било.
Отпивам още една глътка. И едва не я изплювам, когато О’Брайън се разсмива, а аз неволно започвам да й пригласям. Докато се овладеем, вече е минала цяла минута. Аз бърша кафето, протекло от носа ми, а О’Брайън изглежда тревожно порозовяла от пристъпа на задавяща кашлица.