— Чакай малко — казвам. — Ти ми обеща, че няма да дойдеш.
— Не е вярно. Обещах, че няма да питам дали мога да дойда.
— Значи се качи на последния самолет…
— … и се понесох в нощта, за да те спася.
— Нямам нужда от спасяване.
— Това подлежи на обсъждане. Но със сигурност имаш нужда от мен.
Няма какво да възразя.
— Знаеш ли какво, О’Брайън? Трябва да ти кажа. Страхувам се.
— От какво, конкретно?
— Че ще загубя Тес.
— Но не е само това, нали?
— Не, не е само това. От нещата, които видях. От Безименния, до когото мисля, че се приближавам все повече. От човека по дирите ми.
— И от още нещо, обзалагам се.
— От какво?
— Че съм права. Че наистина ти хлопа дъската. Че си просто човек, който се нуждае от сериозна помощ.
— Може би. Може би и това.
— Позволи ми временно да поема тревогите за всичко това, става ли?
— Там е работата. Сега, след като вече си тук, тревожа се и за теб.
Тя отива до прозореца. Отдръпва завесите на сантиметър и надниква към паркинга и ясносиньото небе.
— Дай да си изясним нещо — казва тя, когато се обръща към мен. В полумрака заболяването й се вижда някак по-ясно, отколкото на слънчева светлина. Виждам колко голяма част от нея вече се е разтворила в околната сянка. — Слушаш ли ме?
— Слушам те.
— Това е последното пътуване, което някога ще предприема. Не знам колко ще издържа, но едно мога да ти кажа — ще съм с теб до самия край. Не мога да обясня защо, но за мен е толкова важно, колкото и за теб.
— Искам да живееш. Да се възстановиш…
— Но няма да стане, Дейвид. И това е добре. Просто искам да знаеш, че не търся съчувствие, нито някой да ми бърше челото и да слуша спомените ми от светлото детство. Тук съм по свои собствени причини. И затова колкото повече време прахосваш да се притесняваш за мен, вместо да си използваш ума по предназначение, толкова повече ще ме ядосаш.
Пристъпвам към нея. Прегръщам я.
— Радвам се, че си тук — прошепвам.
— По-нежно. Лесно ми излизат синини.
— Извинявай.
Тя се отдръпва от мен. Поглежда настрани. Издухва си носа.
— Би трябвало да започнем — казва тя.
О’Брайън тръгва към вратата, но аз я хващам за лакътя. Костта е като заоблено топче, стиснато между пръстите ми.
— Защо си дошла? — питам я.
Тя посреща спокойно погледа ми.
— За да ти помогна.
— Да ми помогнеш да се върна в Ню Йорк?
Тя хваща лицето ми с две ръце. Придърпва го към себе си, така че да виждам единствено нея.
— Чуй едно обещание — казва тя. — Край на въпросите, край на съмненията, край на докторските приказки. Вече участвам. Разбра ли?
— В какво?
— В търсенето на Тес. А като я намерим, ще я отведем у дома.
Тес.
У дома.
Да чуя тези две думи заедно в едно и също изречение, казано от човек, който сякаш усеща, че може би е възможно да бъдат свързани, че си струва да се опитваме да ги свържем — това е достатъчно, за да срути бента пред натрупаните емоции от последните дни. Разплаквам се. Плача, както не помня да съм плакал някога. Плача отчаяно и некрасиво, превит на две насред стая 12 на „Хана на шотландеца“ в Уичита.
Сигурно е невероятна гледка. Не че О’Брайън ми позволява да се глезя дълго.
— Дай ми ключовете — нарежда тя. — Аз ще карам.
Докато О’Брайън не откъсва очи от пътя, аз й разказвам всичко. Или почти всичко — пропускам дневника на Тес, който по някаква причина ми се струва твърде личен, за да го споделя. Но й описвам Мършавата жена. Професор Яно на стола във Венеция. Правилното предричане на резултатите от световните фондови борси. Преследвача. Появите на Безименния под различни форми, но винаги в образите на мъртъвци. Сградата „Дакота“. Слънчевия щат. Безмълвния зов на Тес.
И че ни остават само два дни и половина до новолуние.
През цялото време О’Брайън не ме прекъсва, не задава въпроси. Просто ми позволява да говоря безредно и да трупам факти, догадки и абсурди. Когато свършвам, тя мълчи още няколко километра, преди да проговори.
— Към какво мислиш, че те водят тези следи? — пита тя.
— Всъщност не знам. Подозирам, че ме водят по-близо до Безименния.