— Апостол.
— Нещо такова. А един демон не може да излезе по телевизията и да представи каузата си, както и Господ не може — или поне, доколкото ни е известно, все още не са извършили нещо подобно.
— И то ме вижда като потенциален свой говорител.
— Защо не? Ти си идеалната кандидатура. Професор от Колумбийския университет, специализиран в тези неща. Умен човек. Без връзки с правителството, без начини да извлечеш лична изгода. И аз бих те избрала.
Разказвам на О’Брайън за професор Марко Яно, самоличността на мъжа на стола. Един човек, който много прилича на мен.
— Може да е бил кандидат за същата работа — заключава О’Брайън.
— Безименния е взел нещо от Яно — може би дъщеря му, жена му, любовницата му — и той е тръгнал след тях, точно като мен. Но в крайна сметка не е намерил сили да сключи сделката.
— Или надбягването е станало прекалено грубо за него.
— Какво искаш да кажеш?
— Може би всичко това — да виждаш призраци, да издирваш следи, някой да те преследва, — може би е изпитание. За да видят дали имаш здрава закваска.
— В Стария завет дяволът служи на Бога като изпитател на човешката вяра — казвам аз. — Нещо като сержант от военната полиция на Небесния Отец.
— Книгата на Йов.
— Да, това е най-точният пример. Един добър човек, който понася загуби и страдания, за да види дали може да устои и така да докаже любовта си към Бога.
— Много сурова любов.
— Смисълът на тези истории обаче не е всъщност за онова, с което се сблъсква Йов или някой друг. Всъщност не е дори за вярата. От демонологична гледна точка урокът се дава на Сатаната, а не на човека.
— И каква е поуката?
— Че човек може да победи злото чрез нещо съвсем естествено — любовта.
— Добре. Значи ти си Йов на новия век.
— Само че в случая няма да страдам от язви или да си загубя воловете и камилите. Изпитанието е дали мога да измина целия път до Тес, без да се сломя.
— И според теб как се справяш?
— Плътта е слаба…
— … но сърцето силно.
— Не бих го казал чак толкова категорично. Но все още бие. Общо взето, нищо друго не искам.
След още около половин час сутрешните кафета си свършват магията и трябва да пуснем по една вода. Отбиваме към следващата зона за почивка, където сред тополова горичка се спотайва бетонна къщурка с надпис „мъже“ и „жени“. Аз свършвам преди О’Брайън и я чакам отвън да излезе, готов да я сменя зад волана, когато чувам далечни звуци от борба. Глухи удари на крайници срещу закалено стъкло. Мъжки глас яростно шепне команди. Задавени женски писъци.
Паркингът на зоната за отдих е тесен и дълъг като асфалтова змийска кожа, лъкатушеща ненатрапчиво между дърветата. Затова е трудно да разбера откъде идва звукът, отляво или отдясно. Не толкова преценката, колкото усетът ме дръпва зад тоалетната, където паркингът стига до храстите и завършва с широка поляна, осеяна с маси за пикник. Усещам, че нападението се разиграва в стария пикап додж, паркиран там.
Още докато преодолявам тичешком петдесетте метра между мен и колата, през ума ми прелита вариантът да не обърна внимание на чутото. Каквото и да се случва в доджа, най-вероятно е някакво престъпление. А престъпленията трябва да се докладват, да се дават показания пред полицията, да се оставят документални следи. Престъпленията забавят движението.
Въпреки тези мисли аз не се колебая. Там нараняват някого. Отнемат му нещо.
Когато спирам на няколко метра от колата, звуците стават по-ясни. Пъхтене. Задавени стонове. Прегладнели животни, воюващи за последното месо от плячката.
Онзи вътре не е забелязал моето идване. Това ми позволява да се прокрадна по-близо. Надниквам през полуотворения прозорец от дясната страна.
Мъж и жена. Мъжът е по-възрастен, ако се съди по раираната риза с дълги ръкави и бежовите панталони около глезените му. Прошарената коса се нуждае от подстригване, къдриците по врата му са настръхнали от напъване. От жената под него се виждат само бледите ръце и разпиляната по седалката коса с цвят на мед. Луничавите й ръце стискат здраво, но не може да се разбере дали заради болка, съпротива или насърчение.
Отначало е невъзможно да повярвам, че всичко става по взаимно съгласие. Издаваните от двамата звуци прерастват в крясъци на хиени, безсмислени и жестоки. Преди малко не бях прав, като си мислех, че чувам команди. Няма реч, няма нищо поне малко човешко. Двете тела се сливат в агония.