Вече съм достатъчно близо, за да сложа ръце на ръба на отворения прозорец. Сега трябва да предприема нещо. Ако се задържа по-дълго, това някак ще ме направи съучастник. Воайор.
В мига, когато отварям уста да проговоря, разпознавам кои са те.
— Хей.
При звука на гласа ми те спират. Като че ли точно това са чакали. Не консумирането на акта, защото то вече никога не ще е възможно за тях. Те са мъртви. И са тук само заради мен.
Главата на мъжа се обръща, без да помръдне нито една друга част от тялото. Самодоволното му лице се ухилва победоносно през рамо.
— Клетият Дейвид — казва Уил Йънгър. — Можеш ли изобщо да чукаш оная болна кучка, която е с теб?
Искам да се отдръпна, но ръцете ми отказват да пуснат вратата. Длъжен съм да остана достатъчно дълго, за да чуя каквото трябва да чуя.
Но следващият глас не идва от пепелявите устни на Уил Йънгър, а е на момичето, което подава лице изпод него. Стопаджийката. Ани Парцаливката.
— Поживей, честита двойка, потеши се, докато се върна — казва тя. И разкрива зъбите си с почернели корени.
Сега пускам прозореца. Готов да побягна. Но човекът, който някога е бил Уил Йънгър, започва да се променя и аз оставам да видя в какво ще се превърне. Тънката промяна в чертите на лицето му не го преобразява напълно в нещо друго, но все пак разкрива нещото в него.
— Кой си ти?
Безименния отговаря със същия тон на фалшива ерудиция, с който говореше и преди. Думите са ясно оформени, но крехки, неодушевени.
— Щом мене не познавате, сами сте непознати.
Започвам да се отдръпвам. Но ръката на Безименния стига до моята и я сграбчва. При допира тътнещата болка прелива от него в мен, електрическа и главозамайваща, изблик на дестилирана мъка. Удържа ме не толкова силата, колкото мимолетният поглед към неговата чудовищна загуба.
То изрича точно със същия глас онова, което каза Уил Йънгър, когато го видях за последен път на стъпалата на библиотеката през един топъл пролетен ден в края на семестъра.
— Денят ще е горещ.
Чрез докосването си той ми показва Тес.
Реалният свят — зоната за отдих, буренясалото място за пикник, тополовата горичка, просветляващото небе, — всичко това почернява, като че някой дръпва кадифена завеса пред сцената. После от чернотата прекрачва човешка фигура. С протегнати ръце, за да търси изход. Или да отблъсне нападение.
Тес!
Викът ми долита от хиляди километри. Но тя го чува. Чува ме и побягва…
Черната завеса се отдръпва, за да разкрие отново света. И сега аз съм този, който бяга. Отстъпвам странично от доджа, после се обръщам, за да се втурна към тоалетните. Към О’Брайън, която куцука насреща ми, крещи нещо, което не мога да чуя.
Когато стигам до нея, аз я прегръщам през рамото и я повеждам настрани от пикапа. Но тя ме изненадва с твърдостта на съпротивата си.
— Видя ли нещо?
— В пикапа.
Тя тръгва натам. Бедрата очевидно я болят, коленете й са схванати. Но върви по-бързо, отколкото бих предположил.
— Илейн!
Тя стига до пикапа и веднага пъхва глава в кабината. Нахълтва вътре почти до кръста, преди да е видяла какво я чака.
Изтичвам до нея и се опитвам да я извадя. Не че мога да видя нещо в колата — тя затулва цялата гледка. И нищо не чувам, освен сърдитата препоръка на О’Брайън да си дръпна проклетите ръце от нея.
Пускам я. И тя се измъква, за да разкрие една съвършено празна кабина. На седалката няма нищо, освен смачкана кутия цигари.
— Няма ги — казвам.
— Не видях някой да излиза.
— Не знам как е станало. Но те бяха тук. А сега ги няма.
— Просто така.
— Не съм те канил да гледаш. Всъщност не съм те канил…
— ХЕЙ! Кои сте вие, по дяволите?
Аз и О’Брайън се обръщаме към автора на този въпрос. Мъж на средна възраст с малко тесен бизнес костюм излиза иззад дърветата, придружен от жена, която приглажда полата си, а червилото й се е размазало около устните. Двамата изтръскват листа от дрехите и косата си.
— Ние…
— Мамицата ви, какво търсехте в моята кола?
— Просто проверявахме нещо — казва О’Брайън.
— Така ли?
— Чухме… звуци — добавям аз. — Отвътре.
— Звуци — повтаря мъжът и неволно прави крачка встрани от жената с размазаното червило, която сякаш се чуди дали изпитва спешна необходимост да се разсмее, или да се облекчи.
— Чакайте малко — казва мъжът. — Чакайте малко, по дяволите. За жена ми ли работите?