— Какво?
— Да не е наела детективи или нещо такова?
— Не. Не, не. Всичко това е просто…
— Кучка!
О’Брайън вече отстъпва. Мимоходом ме подхваща за лакътя и двамата се оттегляме, мънкайки беззвучни извинения. После се обръщаме и тръгваме колкото се може по-бързо, без да преминем в бяг.
Когато стигаме до мустанга, аз започвам да обяснявам какво видях в пикапа, но О’Брайън вече отваря дясната врата и хлътва вътре.
— Карай — казва тя. — Можеш да ми разкажеш и без да се притеснявам, че някой съблазнител на секретарки ще ми забие куршум в кльощавия задник.
Отново излизаме на магистралата. Озъртам се за доджа, а О’Брайън проверява електронната поща и гласовите съобщения по телефона си.
— Разговор ли очакваш?
— Нервен тик — казва тя. — Като се разтревожа, почвам да си играя с бутоните на това чудо.
— Всички имат такъв нервен тик.
О’Брайън се окопитва. Пита ме какво съм видял в колата.
— Ани Парцаливката. Помниш ли стопаджийката, за която ти разказах?
— Да. Незабравимата Ани. Но не беше сама, нали?
— Няма да повярваш.
— Малко е късничко да използваш подобно встъпление.
— Ани вършеше лоши работи с някого. Много лоши работи.
— Мислех, че е мъртва.
— Мъртва е. И имам чувството, че мъжът с нея също е мъртъв.
О’Брайън се е съсредоточила в екрана на телефона си. После подсмърква и надига глава. В очите й пламти някаква луда възбуда.
— Кажи ми кой беше — казва тя.
— Уил Йънгър.
Тя засмуква въздух тъй рязко, че го приемам за пристъп на болка.
— Нека да те попитам нещо — намира сили да изрече тя.
— Давай.
— Провери ли телефона си днес?
— Не. Нали цял ден седях до теб. Видя ли ме да го проверявам?
— Не.
— Защо се интересуваш?
— Последният имейл, който прочетох, беше от Джанис от Психологическия факултет в университета.
— Какво ти пише?
— Автомобилна катастрофа. Снощи. Удар в опора на мост на автострадата Лонг Айланд — казва тя и отново засмуква въздух. — Уил Йънгър е умрял преди четири часа, Дейвид.
18.
Двама професионални бъбривци на дълъг път със странни новини за техните университетски колеги, а нито О’Брайън, нито аз казваме нещо повече от „Гладен ли си?“ и „Искаш ли още безалкохолно?“ по целия път от Дентън, Тексас, до Александрия, Луизиана. Може би се опитваме да осмислим нещата. Може би сме изпаднали в шок. Може би се чудим дали някога ще се приберем у дома. Единствената увереност е пътят пред нас, безразличен и лъскав. И слънцето, което нахлува през стъклата да близне лепкавия въздух около вратовете ни. Приветстваме Юга с мрачно мълчание и често подскачане по пешеходни гърбици.
Решаваме да пренощуваме в Опелусас. Мотел „Дъбовете“ предлага стаи „по-евтино от коктейл в Алгонкуин“, както изтъква О’Брайън, така че наемаме две стаи с преходна врата между тях.
Невъзможно е да заспим. Знам го и без да опитвам. Затова пак разгръщам дневника на Тес. Намирам друг запис, който доказва, че дъщеря ми е знаела много повече за света, където навлизам, отколкото мога да си представя.
Знам откъде идват биячите.
Има една такава в нашия клас. Казва се Роуз.
Роза. Сигурно най-сбърканото име на света.
Всички се страхуват от Роуз. Дори момчетата. Не че е толкова яка или нещо такова. Ако я видиш на снимка, няма да я наречеш СТРАХОТИЯ! Но ако е в стаята с теб, го усещаш. Когато те гледа, иска ти се да спре.
(Роуз е малко дебеличка. И вече има цици. Първа в нашия клас. А ноктите й са дълги и мръсни, сякаш ги използва, за да копае. Тя е едно дебеличко момиче с цици и мръсни нокти.)
Тя никога не ме закача. Понеже знам защо е такава. Дори веднъж й го прошепнах в ухото.
„Мислиш си, че имаш таен приятел, но той не е приятел.“
И след като й го казах, тя ме погледна. Като че искаше да попита: Как е възможно да знаеш това?
Вече не ме закача. Сякаш тя се страхува от мен.
Госпожица Грийн ни проведе специален урок за биячите в началото на годината. Каза, че те правят лоши неща просто защото са уплашени и самотни. Беше само наполовина права.
Биячите са уплашени. Но не са сами.
Вътре в тях има таен приятел. Нещо, което отначало им казва хубави неща, прави им компания и обещава никога да не си отиде.