А после казва други неща. Дава идеи.
Ето откъде знам за Роуз. Аз виждам нейния таен приятел.
След още две страници стигам до друг тревожен пасаж. Тревожен отчасти защото описва какви ужаси е преживяла. И отчасти защото написаното е било предназначено да го прочета сега, когато я няма.
Те са навсякъде около нас.
Отвориш ли съзнанието си към тях, те са с теб. Вътре в теб. След като го направиш няколко пъти, става почти лесно. И дори да не ти харесва, трудно е да спреш.
Какво искат? Да ни показват разни неща. Каквото знаят или искат да си мислим, че знаят. Бъдещето. Как да подготвим света за тях.
Те са навсякъде около нас.
Препрочитам пасажа. После пак. Още преди жалостта, преди вината идва увереността, че е права. За всичко. Аз отворих съзнанието си и затворих очи, и сега също виждам някои от нещата, които искат да ни покажат. Но все още ми е разкрито много по-малко, отколкото на нея. Дори и когато вървяхме през Сентрал Парк да храним патиците през почивните дни, когато й четях „Тайната градина“ преди лягане, когато ме целуваше за довиждане и обвиваше шията ми с крехките си ръчички пред училищната врата, тя е знаела.
Почукване на междинната врата. Когато отварям, след като съм скрил дневника, О’Брайън застава на прага с изплезен език, имитирайки смъртна жажда.
— Хайде да пийнем по нещо — предлага тя. Отскачаме отсреща до „Медният парапет“ и си поръчваме „Будвайзер“ на една маса в ъгъла. Бирата е безвкусна, но пенлива и студена, и сътворява класическата магия на алкохола да развърже езиците.
— Той трябва да е бил на път към Даян или се е връщал оттам — започвам аз.
— Вероятно си прав.
— Може би трябва да й се обадя.
— Искаш ли?
— Не. По около осемнайсет различни причини не искам.
— Тогава недей. Струва ми се, че не е най-доброто време за лицемерие.
— Не съм искал да умре.
— Наистина ли?
— Да пострада, може би. Нещо, което да изтрие самодоволната усмивка от лицето му — разбира се. Но не и да умре.
— Е, със сигурност вече е мъртъв.
— И първата му работа от другата страна е да ме намери.
— Струва ми се, че не е било само негово решение.
— Безименния.
— Избрал е Уил да разговаря с теб. Какво ти каза?
Аз не повтарям жестокия коментар за състоянието на О’Брайън. Но отново си го отбелязвам наум. Не заради безсрамието му, а заради факта, че Безименния заговори направо за О’Брайън. Това означава, че сме под наблюдение. Но съществено е и друго. О’Брайън може да има право, че съм подмамен тук, далеч от Ню Йорк, за да бъда лишен от подкрепата на приятелката си. Във всеки случай за стотен път през днешния ден изпитвам благодарност, че тя хвана полета до Уичита и дойде при мен.
— Всъщност Ани заговори първа — излъгвам аз. — „Поживей, честита двойка, потеши се, докато се върна.“
— Чакай да позная. Милтън.
— Кой друг?
— Защо този стих? Теб и Тес ли има предвид?
— Не. Теб и мен. Но тонът беше отчетливо саркастичен.
— Теб и мен — повтаря О’Брайън и обгръща раменете си с длани.
— Това е от Четвърта книга. Сатаната е пристигнал в Едем и замисля падението на Адам и Ева. Той люто завижда на всичко, което имат — радостта от телата, естествения свят, Божието благоволение. И затова им казва да се забавляват, докато все още могат, защото това няма да трае дълго. „Поживей, / честита двойка, потеши се, докато се върна, / с наслади кратки, че след тях те чака дълга скръб.“
— Заплаха.
— Разбира се. Както и шега. Той ни сравнява с Адам и Ева в Райската градина.
— А ние сме тук, в Луизиана. На средна възраст, единият от нас търси изгубено дете, другият вехне от неизлечима болест. Трудно може да се намери двойка, по-далеч от безгрешната радост.
— Но в това има нещо — казвам с нарастващо вълнение. — Нещо, което да използваме.
— Какво?
— Знак за неговата чувствителност.
— Комедиант.
— Любител на иронията. През цялото време цитира един каноничен текст, шедьовър на поетичната форма, но с иронично намерение. Това подсказва нещо за личността му.
— На кого му пука за неговата личност?
— На мен. Налага ми се.
О’Брайън се обляга назад, повдига бутилката към устните си и с изненада открива, че е празна. Размахва ръка към бармана и разперва два пръста. После се коригира, като добавя още два пръста.
— За всеки случай — пояснява тя.