Когато бирите идват, разказвам на О’Брайън как, когато попитах Безименния кой е, той отговори с друг цитат от Милтън.
„Щом мене не познавате, сами сте непознати.“
— Добре, професоре — казва О’Брайън. — Разтълкувай ми го.
— Това е пак реплика на Сатаната. Когато ангелите, охраняващи земята, го спират и искат да узнаят неговата самоличност, той не им дава пряк отговор. Гордостта му е твърде голяма. Дяволът чувства, че трябва да знаят кой е той заради всичките му постижения, славата му и страха, който предизвиква.
— Значи нашият демон чувства, че трябва да знаем кой е.
— По-скоро иска аз да се досетя.
— Още едно изпитание.
— Да, струва ми се.
— Защо му трябва да разгадаеш името му?
— И аз се чудех. Мисля, че е свързано с близостта. Ако съм в състояние да изрека името му, това ни сближава. А то иска да бъдем много близки. — „Не приятели, може би — спомням си отново мъртвешкия глас, вещаещ от гърлото на Тес. — Не, със сигурност няма да сме приятели. Но безспорно ще бъдем близки.“
— Може би той не може пръв да каже името си — предполага О’Брайън и удря с шишето по масата. — Трябва ти да го изречеш, за да му дадеш по-голяма власт. Анонимността е един от недостатъците на демоните. Тя ги лишава от определено ниво на мощ. Помисли за това. „Легион ми е името.“ Сатаната не се представя пред портите на Едем.
— Първата стъпка на екзорсиста е да открие името.
— Точно така! Имената имат власт, а това е нож с две остриета. В случая с демоните — с нашия демон, той не казва кой е, защото не е в състояние да го стори. Но ако ти си в състояние да разбереш името му и да го кажеш на глас, това му отваря някакъв канал. Чрез теб.
О’Брайън поставя ръка върху моята. Кръвта пулсира тъй силно под изтънялата като хартия кожа, че усещам всеки удар на сърцето й.
— Мисля, че може да си права — казвам. — Само че аз бих направил още една крачка напред.
— По-добре направи крачка встрани.
— „Щом мене не познавате, сами сте непознати.“ Това е улица с две посоки. Ние ще бъдем обединени само щом открия кой е той и кой съм аз.
— Стихът казва: „сами сте непознати“, Дейвид. Множествено число. Мисля, че и аз съм част от това себепознание.
Пийваме още малко. Начеваме третите бири „за всеки случай“.
— Ето го въпроса за един милион долара — казва О’Брайън и избърсва внезапно избилата пот от челото си. — Кое е името на Безименния?
— Все още не съм сигурен. Но мисля, че е един от участниците в Стигийския съвет, който според Милтън се е състоял в Пандемониум.
— Със сигурност ли не е Сатаната?
— Не е. Макар че ламти за славата на своя господар.
— Амбициозен. Добави това към неговите характеристики.
— И литературно мислещ. Използва „Изгубеният рай“ като своеобразна кодова книга.
— Езикът. Той споделя страстта ти към думите, Дейвид.
— Така изглежда — признавам аз. — И изглежда, че иска да си поговори с мен не по-малко, отколкото аз с него.
О’Брайън отваря широко уста във внезапна прозявка.
Дори и тук, в крайпътното заведение, осветено само от неоновите реклами за бира и старите флипери, болестта на О’Брайън е ясно изписана по лицето й. За кратки отрязъци от време нейната бодрост и енергия прикриват неспирното зло вътре в нея, а после то изведнъж изплува наяве. Също както Безименния преобрази лицето на Уил Йънгър в пикапа или както мъжът във Венеция се превърна в баща ми. Ракът също е нещо като обсебване. И също като демон, преди да те обсеби, той изгризва малко по малко твоята самоличност, изтрива лицето, което винаги си представял на света, за да покаже нежеланото нещо вътре.
— Да те отведем в леглото — казвам аз, ставам и протягам ръка на О’Брайън.
— Бих си помислила, че ме сваляш, ако не беше тази твоя физиономия на притеснено момченце.
— Аз наистина съм притеснено момченце.
— Ето нещо, което научих по трудния начин — казва тя и се изправя, но без да докосва ръката ми. — Всички сте такива.
Връщаме се в мотела, но когато стигам до вратата си, О’Брайън стои точно зад мен. Обръщам се към нея и тя прибира в джоба си ключа от своята стая.
— Може ли да остана при теб тази вечер?
— Разбира се — отвръщам. — Но има само едно легло.
— Затова питам.
Щом влизаме, тя смъква дънките и пуловера, така че остава само по тениска и бельо в светлината на самотната лампа. Не искам да зяпам, но го правя. Отслабнала е и костите изпъкват под кожата, заменят извитите линии с издатини и хребети. Но въпреки това тя все още е красива, елегантна жена, способна да изкушава с позата си, с обещанията на телесните форми. Може би утре болестта ще открадне и това. Но не още. Тази вечер тя е жена и очите ми се задържат на нея по-скоро с желание, отколкото с жалост.