— Сигурно изглеждам ужасно — казва тя. Но не се крие, не ляга под чаршафите.
— Напротив.
— Наистина ли? Не съм ли грозна?
— Мисля, че си красива.
— Тогава люби ме.
— Аз не…
— Утре може да не съм в състояние. Или ти да не искаш — казва тя, сякаш е прочела мислите ми отпреди малко.
— Сигурна ли си?
— Помисли след какво сме тръгнали, Дейвид. И какво върви подир нас. Ние с теб сме престанали да бъдем сигурни в каквото и да било.
— Илейн…
— Недей да мислиш. И стига с това „Илейн“. Просто ела тук.
Тя разтваря ръце и след миг аз съм между тях. Целувам я по бузата. Притискам я към себе си в прегръдка, от която тя се изтръгва, защото твърде много напомня на каквото сме правили преди — нежния, но благовъзпитан контакт, с който приключват нашите нюйоркски вечери. Иска й се сега да бъде различно. Затова разкопчава колана ми, после копчето. Плъзва ръка надолу.
— Добре — шепне тя. — Добре. Хубаво е.
Щраква лампата и ме дръпва надолу върху леглото. Сваля дрехите ми по-майсторски, отколкото бих се справил сам. После е мой ред.
Кожата й е хладна, ухае на трева и по-лекичко на настъргана кора от лимон. Тя е жена, която познавам толкова добре, и все пак сега мигновено става напълно непозната. Вълнуваща непозната. Шеметно откриване на нови жестове, на нови начини да даваш и получаваш удоволствие.
Тя ме обръща по гръб, яхва бедрата ми и постепенно плъзва нагоре, като ме гали с две ръце. Подготвя ме.
През цялото време бяхме толкова близо, че нямаше какво друго да видя, освен очите на О’Брайън, лицето, тялото й. Но сега, когато тя се надига, стаята пак става отчасти видима.
И в нея има нещо, което не бе тук преди.
Нюанс на черното, по-тъмен от другите сенки в стаята, обгръща О’Брайън като ореол. И все пак без никаква светлина, освен онази, която се процежда през завесите и под вратата, тя изобщо не може да хвърля сянка. Значи не е сянка, а нещо сътворено от сянка. Застанало до таблата на леглото, точно зад нея.
Докато тя се надига, нещото помръдва. Прави крачка встрани, за да покаже лицето си в профил. Един мъж гледа захласнат нещо съвсем близо до него. Неподвижен е, само ръцете му треперят от неотдавнашно напрежение. Може би пресмята някаква загуба, може би чака допълнителни указания. Бялото на очите му излъчва свое собствено бледо сияние, разкриващо сплъстената му коса и водата, която се стича по брадата му. Разпознавам формата на устата и носа — тя е моя, наследена от него.
Татко?
Не го казвам на глас. Но го чувам. Гласът ми на шестгодишно момче изрича една и съща дума — изрича я със същото неизмеримо недоумение, както в деня, когато брат ми се удави. Баща ми, дошъл твърде късно, за да го спаси, стои във вода до кръста, точно както стои в сянка до кръста сред тази стая.
— Дейвид?
О’Брайън коленичи над мен, дъхът й вече е по-бавен. Тревожното й изражение се превръща в нещо друго, когато вижда как се променя моето лице. Ужасът, който изпитах като дете, когато в деня на смъртта на брат ми татко се обърна към мен и аз видях един непознат.
Точно както непознатият се обръща към мен сега.
НЕ!
Събарям О’Брайън от себе си, тя пада настрани и стиска чаршафа, за да не се търкулне от леглото.
— Какво има?
— Виждаш ли го? — питам със затворени очи, но соча мястото, където стоеше баща ми.
— Кого да виждам? — О’Брайън включва нощната лампа. — Тук няма никого.
— Баща ми беше тук — казвам аз, след като отварям очи, за да се уверя, че е изчезнал.
— Всичко е наред. Вече сме в безопасност.
— Не. Не мисля така.
О’Брайън пак си облича тениската. Застава на същото място, където преди малко стоеше баща ми.
— Хвърли ми това, ако обичаш — казва тя, сочейки „Изгубеният рай“ на масата.
Подхвърлям книгата и тя полита към нея, размахва страници като подплашени крила. Дори когато О’Брайън я хваща, книгата продължава да се вълнува в ръцете й, корицата непрестанно напъва да се разтвори като уста, която се задъхва за въздух.
О’Брайън тръгва към банята. Подпира се с ръка на стената, за да не загуби равновесие.