— Добре ли си?
— Отлично — отговаря тя, но не звучи добре. — Просто трябва да се изпишкам.
— И си вземаш леко четиво за в тоалетната?
— Искам да видя за какво е целият този шум.
Тя затваря вратата зад себе си. Миг преди това зървам отражението й в огледалото. Очаквам да видя разочарование от нашия провал. От моя провал. Или може би разочарование от това докъде стигнахме, как тя сама буквално се въвлече в една ситуация, която би избягвала на всяка цена, ако не ставаше дума за мен и ако не й оставаха толкова малко дни. Но вместо това виждам, че е уплашена. Няма нужда да отиде до тоалетната. Просто не иска да видя страха й.
Почти веднага я чувам да плаче. Никога не съм подозирал, че О’Брайън може да издава такива звуци, и ми трябва малко време, за да съобразя какво става. Подсмърчане, пъшкане и тихо хлипане като на удавник, измъкнат от водата.
— Какво правиш там? — питам и заставам до вратата.
— Погледни ме. Аз съм като момиче, което си е загубило девствеността на купон в занималнята.
— Формално погледнато, ние не го направихме.
— Формално погледнато, не съм девствена.
— А, значи е аналогия.
— Помислих си, че може да си чувал за тези неща.
— Може ли да вляза?
— Водиш ли и баща си?
— Не, доколкото мога да преценя.
— Тогава заповядай.
О’Брайън седи на тоалетната, но капакът е свален. „Изгубеният рай“ лежи разтворен в скута й, ръцете й бършат бузите и носа с хартиени кърпички. През последните три минути е остаряла с двайсет години. И все пак седи като малко дете — със събрани колене и разперени пръсти на краката.
— Съжалявам, че стана така — казвам. — Беше ми много хубаво.
— И на мен.
— Изглежда, че нашият приятел не иска да се забавляваме.
— Или е така, или ти имаш сериозни сексуални проблеми.
Тя се разсмива дрезгаво. Смехът преминава в кашлица. Едната й ръка стиска седалката, другата се притиска в стената, за да крепи тялото, което отчаяно се бори с някаква нова преграда в гърдите. За броени секунди кожата й се оцветява. Не в розово или червено, а в синьо.
Падам на колене и се приближавам до нея, без да знам как да помогна. Потупване по гърба? Изкуствено дишане? И двете не ми изглеждат подходящи.
Изведнъж О’Брайън спира да кашля. Спира да диша. Очите й са диви, умолителни. Ръката й полита към лицето ми с тъй силен замах, че едва не ме събаря по гръб.
Тя засмуква на дълга глътка малкото въздух, който може да поеме, като се принуждава да бъде спокойна. Това трае много дълго. Внезапно настава тишина, нарушена само от книгата, която пада разтворена на пода. Двете й ръце се подпират на раменете ми.
Издиша.
Нещо се разхлабва в гръдния кош с ясно доловимо прещракване. Киселият дъх на мляко от най-дълбоките кътчета на белите й дробове излита навън изведнъж. И заедно с него, точно в самия край — ситни пръски кръв. Топли точици поръсват бедрата, гърдите и лицето ми.
И после тя диша отново. Попива петната по мен с килимчето от банята.
— Божичко, съжалявам. Това беше ужасно — казва тя.
— Здравата се изплаших за малко.
— Ти ли си се изплашил? Та аз се давех.
Брат ми. Реката. Баща ми стои в течението като вцепенен. Удавяне. Дори и тази единствена дума изглежда умишлена. Но аз никога не съм казвал на О’Брайън друго за Лорънс, освен че е умрял при нещастен случай, когато бях малък. Ако ме свързва с давенето, то връзката идва от някакъв друг източник.
— Трябва да те отведем в болница. Да те прегледат.
— Никакви болници — заявява тя. — Дори не споменавай за болници. Разбра ли?
Пролазвам назад от нея, докато тя застава пред огледалото, за да си наплиска лицето. Каня се също да стана, когато забелязвам, че томчето с „Изгубеният рай“ се е плъзнало до ръба на ваната. Разгърнато е на страница 87, където Сатаната взема решение да съсипе човечеството, като съблазни Ева със знание.
Това е на същата страница, където се появява „Поживей, / честита двойка, потеши се, докато се върна“. Заедно с една точка от кръвта на О’Брайън в долната част на страница 86.
Сред цялата червена мъгла, която изригна от гърдите й, само една частица е улучила книгата. Малка блестяща звездичка до „Юпитер“.