— О’Брайън?
Тя се обръща и аз й подавам разтворената книга. Виждам как мозъкът й минава през същите тълкувания, каквито направих току-що.
— Ти не използваш червен химикал, нали?
— Не.
— Значи това тук е част от мен — казва тя. — Не прилича на случайност.
— Вече нищо не прилича на случайност.
— Слънчевият щат.
— Има един Юпитер във Флорида.
— Да, има.
След съвсем кратко мълчание тя минава край мен. Пъхва се в леглото ми и дръпва чаршафа до брадичката си.
— Най-напред един час сън — казва тя.
— Не знам дали ще мога да заспя.
— Тогава лягай тук да ме топлиш, за бога.
Притискам я към себе си и сега тя изглежда някак по-студена и костелива, отколкото преди броени минути. Всеки дъх е една малка битка. Около мен тъмнината обмисля каква форма ще възприеме тепърва.
Сгреших, като си мислех, че няма да заспя.
Трябва да си заспал, за да се събудиш и да осъзнаеш, че нещо се е променило в стаята. Че леглото вече е празно. Че звукът, който ме събуди, е бил щракване на вратата, затворена отвътре.
— О’Брайън?
Не мога да видя нищо. Което означава само, че очите ми все още трябва да се пригодят към тъмнината, но не и че в стаята няма нищо.
Защото там има нещо.
Тихият шепот на кожена подметка, притискаща килима. Метален блясък, който плавно се рее в мрака все по-високо. По-близо.
— Недей да пищиш — казва Преследвача.
Гласът е спокоен, дори би могъл да изглежда любезен. Както лекарят предупреждава, че от иглата малко ще заболи.
— Няма да ти помогне — добавя той и опира коляно върху матрака до мен.
Смътно различавам лицето му. Съвършено спокойно, почти унесено, мислите му са нейде далече. Ловджийският нож виси във въздуха, неподвижен като лампата над масата зад него.
— Моля те. Не още. — Мисля си, че го казвам, но не мога да съм сигурен, ревът на кръвта в ушите ми заглушава всичко. — Вече стигнах толкова близо.
— Затова съм тук.
Гърбът му се изпъва. Кракът на пода се подготвя за тласък напред, докато той замахва с острието надолу.
Но когато ножът стига до мен, Преследвача идва заедно с него. Тялото му тежко рухва отгоре ми, така че трябва да положа доста усилия, за да се измъкна изпод него.
След като се изправям, посягам към нощната лампа. Но преди това светва онази от другата страна. Самотната шейсетватова крушка разкрива поредица от елементи, които не мога да съчетая.
От косата по темето на Преследвача се процежда кръв, оставяща влажен ореол около главата му върху чаршафите.
Ловджийският нож, лъскав и сух, лежи на възглавницата, където е паднал.
О’Брайън стои зад нападателя и керамичният капак на казанчето в тоалетната е подпрян до изтънелите й като вейки крака. В единия му край тъмнее кървав полумесец.
Срещам погледа й, но тя не ме вижда. Прекалено е заета да вдигне отново тежкия капак, да ритне настрани краката на Преследвача, за да може да застане между тях, и да стовари оръжието си върху черепа му още веднъж.
Тежестта я повлича със себе си. За един дълъг миг тя лежи върху гърба на Преследвача, като че ли е заспала, докато го масажира. Но после засмуква въздух. Размахва ръце, докато осъзнавам, че иска да ги хвана.
О’Брайън се надига, заедно залитаме към стената и се свличаме на пода. Гледаме трупа в очакване да се раздвижи. Той не помръдва.
— Можеш ли да ме отнесеш до колата? — пита О’Брайън досами ухото ми.
— Разбира се. Да.
В стаята е тихо. С онази зееща тишина, която идва след рязко прекратен шум. И все пак събитията от последните секунди се разиграха в почти пълно мълчание. Жесток сенчест танц на шепот, шумолене и въздишки.
— Дейвид?
— Да?
— Имах предвид веднага.
19.
Редуваме се цяла нощ. Единият дреме, другият кара, после спираме и се сменяме. Не разговаряме, поне отначало. Топлият въздух от Мексиканския залив ръси по прозорците ситни капки. Гумите напяват някаква забравена мелодия.
— Това беше той, нали? — пита накрая О’Брайън.
— Да.
— Щеше да те убие.
— И теб също, след като приключеше с мен.
— Значи можем да си проведем малък съдебен процес и да го обявим за самозащита?
— Не ни трябва съдебен процес.
— Моля те.
— Добре. Делото се закрива.
— Само ми обещай едно.