— Каквото речеш.
— Не ме питай какво е чувството. Да го извършиш.
— Добре.
Но по-късно, след като по молба на слушатели радиото е изпълнило „Хотел Калифорния“, тя поставя ръка върху моята.
— Най-ужасното е, че става толкова лесно — казва тя. — Стига само да си намериш причина, и убийството става адски лесно.
И се разсмива насила, докато слушаме „Изгрява зла луна“. После плаче до средата на „Стълба към небето“.
Повече не говорим за това. Което означава, че сме си простили, признали сме необходимостта от нашите действия. Или че демонът, който търсим, вече е станал по-голяма част от нас, отколкото ни се иска да вярваме.
На зазоряване вече сме навлезли дълбоко в континенталната част на Флорида и спираме да закусим в една палачинкова къща малко преди Талахаси. Докато аз дъвча френска препечена филийка с глазура, О’Брайън е окупирала моя телефон и се рови из интернет, опитвайки да разбере защо Юпитер може да е нашата цел.
— Всъщност какво точно търсим? — пита тя, отпивайки от кафето си, и поклаща глава от горчивия вкус, докато преглъща. — Култови ритуали? Бебета, родени със зверски нокти?
— Нищо толкова очевидно. Просто някаква история, която не се връзва.
— Както гледам, трупат се все повече и повече от тези истории. Винаги съм си мислила, че е просто резултат от пощуряването на интернет.
— Може би. Или пък наистина стават все повече и повече.
О’Брайън чете на глас някои от най-новите истории, които е събрала от източното крайбрежие на Централна Флорида. Много от тях наистина са забавни и странни. Котка, която се прибрала у дома, след като я захвърлили край пътя на петнайсет километра от вкъщи („Вече никога няма да се разделим с нея“, заявил собственикът). Един мъж спечелил две милионни награди от лотарията в две поредни седмици („Какво ще направя най-напред ли? Ще си изплатя проклетия камион!“). Акула сдъвкала крака на гостуващ австралийски турист („Разбрах, че нещо не е наред, чак когато излязох от водата и хората се разпищяха“). Но не забелязваме нищо, което да носи печата на Безименния.
— Просто ще трябва да се разровим, след като стигнем там — казвам аз. Но О’Брайън не ме слуша. Погълната е изцяло от нещо върху екрана на телефона.
— Намери ли нещо?
О’Брайън довършва четенето, докато аз махам с ръка на сервитьорката за още кафе.
— Станало е само преди два дни.
— Докато бях в Уичита — изтъквам. — В деня, когато получих следата „О, слънце, за да чуеш колко мразя твоя зрак“.
— Което означава, че е станало по същото време, докато си бил насочван натам. Едновременна връзка.
— Ще ми преразкажеш ли, или трябва сам да си го прочета?
О’Брайън вдига чашата портокалов сок, намръщва се на пяната по повърхността и я оставя, без да отпие.
— Всички казват, че били добри деца — започва тя.
— Което само прави случката още по-невероятна. Още по-грозна.
Начално училище в западните покрайнини на град Юпитер, известно с активното си участие в общинските инициативи, висока успеваемост и тесни връзки с местните църковни групи. Повечето деца се познавали още отпреди училището. Синове и дъщери на заможната средна класа „от сърцето на богоизбрана Америка“, както се изразява О’Брайън.
Третокласници. Осемгодишни. Щуреели на детската площадка зад училището преди вечеря, след като учителите са се прибрали у дома. По-големите деца се били изнесли натам, където обикновено прекарвали сумрачните часове. Вечерта не се отличавала от останалите по какъвто и да било начин. Но по някое време между 3:40 и 4:10, когато първият възрастен пристигнал на мястото, всички деца — общо седем на брой — нападнали едно от своите другарчета. Момче, чието име полицията не споменава. Момче, което родителите, учителите и самите нападатели твърдят, че са харесвали; момче без расови, религиозни или демографски различия, израснало в Юпитер също като всички останали. Но използвайки камъни, клони от близкия явор и собствените си юмруци и крака, приятелите му спонтанно го пребили и вкарали в кома.
Животни. Тази дума се среща често в описанията. „Те се държаха като животни“, казва еди-кой си съсед или градски съветник. Но както изтъква майката на един от обвиняемите, „Животните не постъпват така едно спрямо друго без причина“.
Следователите проучили възможностите за употреба на наркотици, за насилие, вдъхновено от банди. Но били принудени да стигнат до извода, че насилието е било безпричинно. Най-малко един местен смахнат размахал плашилото на отравяне от някакъв газов облак, който причинил временна невменяемост на едно точно определено място, макар че (и в това няма нищо учудващо) липсвали доказателства в полза на такова твърдение. Училищната психоложка заявява, че станалото надхвърля нейния опит. О’Брайън се съгласява с нея.