— Осемгодишни деца не вършат подобни неща с връстниците си — казва тя и този път се заставя да преглътне малко сок, за да отблъсне кашлицата, която дращи гърлото й.
— Ами онези две момчета в Англия? Които подмамили малко дете в търговския център и го убили?
— Това е динамика между две деца. И жертвата е чужденец, когото смятали за обект на своя експеримент. Тук става дума за седем деца — три момчета и четири момичета, — всички еднакво замесени. А жертвата е техен приятел.
— Какво казват самите хлапета за станалото?
— Никой не помни друго, освен че са го направили. Колкото до въпроса защо, всички предлагат същото обяснение.
— Тоест?
— „Тоби ми каза да го направя“.
Стаята се завърта. Мазна въртележка от безформени оранжеви и жълти петна.
Тоби. Този, който дошъл да посети Тес от Другото място. Този, който има съобщение за мен.
„Момче, което вече не е момче.“
— Кой е Тоби? — намирам сили да изрека, след като се престорвам, че кашлям, защото нещо ми е заседнало на гърлото.
— Добър въпрос. Никой не знае.
— А какво знаят за него?
— Всички деца казват, че бил нов в града, не посещавал тяхното училище, но през онзи следобед се появил и разговарял с тях. И само за десет минути Тоби убедил всички, че трябва да разкъсат приятелчето си.
— Търси ли го полицията?
— Разбира се. Но нямат следи. Мислиш ли, че ще открият?
— Не.
— Защото…
— Защото няма Тоби. Или поне вече го няма.
Двамата се взираме един в друг през масата. Помежду ни минава мълчаливо признание. Ако някой от нас е бил луд досега, вече и двамата сме ненормални.
— Дават ли децата някакво описание на Тоби? — питам аз, докато оставям пари за сметката.
— Поредната странност. Нито едно от тях не е дало достатъчно точни подробности, за да може полицейският художник да състави портрет. Но всички били съвсем сигурни за гласа му. Идвал от дете, но използвал думи на възрастен. Звучал като глас на възрастен.
— Глас, на който не можеш да откажеш — казвам аз. — Да, чувал съм го.
Пресичаме щата до Джаксънвил по магистрала 1–10 — четири платна, издигнати върху чакълести насипи, които ни предпазват от потъване в блатата или непроходимите гори от двете страни. После на юг по 1–95, покрай безброй изходи към курортни градове и „невероятно изгодни“ пенсионерски селища. Атлантическият океан е само на няколко километра на изток от нас.
Това отнема остатъка от днешния ден.
А аз дори все още не знам какво се очаква да направя. Къде да се срещна с Безименния.
Затова караме чак до Юпитер, без да спираме за друго, освен за бензин и тоалетна. Прекосяваме целия град и на пътя ни се изпречва океанът — вече безспорен факт, диплещ кафяви вълни по пясъка. Спираме и О’Брайън безмълвно излиза от мустанга, захвърля си обувките до колата и тръгва със скована походка надолу към водата, а аз я гледам, седнал на предния капак. Въздухът носи смес от аромати на солена вода, водорасли и вечно присъстващия, както в колата, така и отвън, лек дъх на пържена храна.
О’Брайън нагазва във водата, без да се съблече, без дори да си запретне крачолите. Просто куцука навътре като човек, който няма никакво намерение да излиза. Минава ми мисълта, че трябва да отида при нея за в случай, че я дръпне подводно течение или просто се подхлъзне. Но тя спира, нагазила до гърдите, всяка нова вълна повдига краката й от дъното и пак ги отпуска, а пяната минава и отминава около нея.
Трябва й доста време, за да се добере обратно до колата. Подгизналите дрехи висят около тялото й, разкриват колко е измършавяла — прилича на човек, излязъл току-що на брега, след като дни наред се е вкопчвал в останки от корабокрушение.
— Това е последният път, когато усещам морето — казва тя, след като сяда до мен.
— Не говори така.
— Не правя драма. Просто слушах водата, и тя ми го каза. Утеши ме всъщност. Сбогуване между стари приятели.
Искам да отрека това — че се случва точно на нея, докато се припичаме след дългото шофиране, че тя умира дори и сега, в този момент на почти забравено удоволствие, — но тя има право, не е време за напразни утехи. И тогава, точно докато се каня да извадя от багажника кърпата, открадната след прибързания и не твърде успешен опит да се избършем в снощния мотел, О’Брайън ме хваща за китката.