— Най-вероятно ще се провалим. Знаеш го, нали?
— Никога не съм се залъгвал.
— Искам да кажа… помисли с какво си имаме работа — то е по-силно от нас, Дейвид. То е прастаро, почти вездесъщо. А какво сме ние?
— Двойка книжни плъхове.
— Идеални за смачкване.
— Това ободряваща реч ли трябва да бъде? Защото, ако е тъй, значи хич не те бива.
Вместо да се разсмее, О’Брайън стиска ръката ми още по-силно.
— И аз чувах глас — казва тя. — Всичко започна, след като ти се върна от Венеция, но през последните дни, докато пътувах с теб — дори през последните двайсет и четири часа — той стана по-ясен.
— Да не би…?
— Не е Безименния. Нещо добро е, въпреки всичко. И макар да го наричам глас, той не говори с мен. Просветлява ме. Звучи абсурдно, знам, но няма друг начин да го кажа.
— И какво ти казва?
— Че човек може да издържи на всичко, ако не е сам.
Тя ме целува по бузата. Изтрива мокрите следи, които оставя по кожата ми.
— Дяволът — или във всеки случай онзи, за когото говорим — не разбира чувствата ти към Тес — казва О’Брайън почти шепнешком. — Той си мисли, че познава любовта. Проучил е всичко написано, изчел е всички поети. Но това е само имитация. Това е нашето — съвсем нищожно — предимство.
— Това ли казва онзи твой глас?
— Горе-долу.
— А случайно да е споменал как да използваме това единствено нищожно предимство?
— Не — казва О’Брайън, после се смъква от предния капак на колата и потреперва въпреки жегата. — Все още и дума не е обелил за това.
Началното училище в Юпитер е ниска сграда от жълти тухли със задължителния национален флаг, провиснал безсилно над зоната за паркиране (ПРЕСТОЙ ДО 5 МИН. НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ОТСТРАНЯВАТ ПРИНУДИТЕЛНО). Самото въплъщение на една нормална Америка. И в същото време — фон за нови задъхани телевизионни репортажи от други места, изпълнени с необясним ужас. Самотникът с торбата. Прощалната бележка на жертвата на побойника. Отвлеченото дете по пътя към дома.
Тук е по-различно. Изглежда още по-безсмислено.
На улицата са спрели няколко местни новинарски микробуса, макар че отначало не забелязваме камери. Но после бие звънецът. В същото време вратите се разтварят и децата провлачват нозе навън, изтощени от цял ден общуване с психолози и мрачни сбирки в гимнастическия салон. Конкурентните телевизионни екипи се появяват изневиделица, хукват към родителите, очакващи тревожно да приберат децата си, и размахват микрофони пред лицата им.
— Какво е настроението в училище днес?
— Как се справяте със станалото?
— Познавате ли децата, които го сториха?
И отговорите, в които унинието се смесва с пресилен гняв.
— Това е като на кино.
— Много хора наистина страдат.
— Те бяха просто нормални деца.
След като пресичаме улицата и се вливаме в тълпата, аз тръгвам към едно момиченце на около осем-девет години. Приклякам в стойката на дружелюбен възрастен или съчувстващ полицай. И детето реагира както са го научили. Тръгва право към мен сякаш съм показал служебна значка.
— Името ми е полицай Улман — казвам. — Просто искам да ти задам един-два въпроса.
Малката поглежда нагоре към О’Брайън, която й се усмихва.
— Добре — казва момичето.
— Познаваше ли онези деца, които пребиха другарчето си?
— Да.
— Можеш ли да ми напомниш името на пострадалото дете?
— Да ви напомня ли?
— Да — потвърждавам, като се преструвам, че ровя из джобовете си за бележник. — Паметта ми вече не е каквато беше.
— Кевин.
— А фамилията, скъпа?
— Кевин Лили.
— Точно така! А помниш ли онези деца от класа, които нараниха Кевин? Чувала ли си ги да говорят за момче на име Тоби?
Момичето преплита ръце и ги задържа над кръста си. Срамува се.
— Всички разговаряха с Тоби — казва тя.
— Какъв беше той?
— Същият като нас. Но различен.
— Различен с какво?
— Не беше ничий. Не ходеше на училище. Правеше каквото си иска.
— Нещо друго?
Тя се замисля.
— Миришеше малко особено.
— Така ли? На какво?