— Като нещо в земята.
Ноздрите й потръпват от спомена за миризмата.
— На теб казваше ли ти разни неща? — питам аз. — Да.
— Лоши неща?
Тя присвива очи.
— Не. Но ме караха да се чувствам зле.
— Спомняш ли си нещо, което ти е казвал?
— Не съвсем — отговаря тя и ръцете й се напрягат от усилието да си припомни конкретни думи. — Той като че ли не говореше. Все едно сам си говориш.
Момичето вдига отново очи към О’Брайън. Разплаква се.
— Не плачи. Всичко е наред — казвам и посягам да прегърна детето. — Няма нищо…
— Не я пипай!
Обръщам се и виждам един мъж да крачи през моравата пред училището. Едър, ядосан мъж с лятна риза размер XXXL. Тюркоазният плат играе на вълни по размаханите му ръце.
— Няма нужда… — започва О’Брайън, но оставя изречението недовършено. Как би могло да свърши? Няма нужда да смазваш приятеля ми с ритници?
Момиченцето изтичва към баща си. След като спира, за да я вземе, той се извисява над мен. Някои от другите родители и деца вече се озъртат към нас, дори пристъпват по-близо, за да виждат по-добре.
— Кои сте вие? — пита ме той.
— Репортери.
— Откъде?
— От „Хералд“ — намесва се О’Брайън.
Бащата се обръща към нея, после отново към мен.
— Вече говорих с човека от „Хералд“ — казва той. — От което излиза, че вие двамата сте мръсни лъжци.
Не възразяваме. О’Брайън не е в състояние да предотврати онова, което е на път да се случи, а аз не се сещам как да скоча на крака и достатъчно бързо да се оттегля от обсега на ритниците и юмруците му. Тримата сме застинали в единодушно приемане на неизбежното.
И точно в този момент виждам, че съм разбрал погрешно накъде е насочена яростта на мъжа. Той не се ядосва, че разговаряхме с детето му. Всъщност изобщо не е ядосан. Изплашен е от разказите на дъщеря си за Тоби — момчето, което не съществува. Момчето, което казало на съучениците й да измислят най-ужасното нещо, което може да се направи, а после да го извършат наистина.
— Дъщеря ми изчезна — казвам толкова тихо, че да чуят само той и детето му. Това го кара да застине още по-неподвижно. — Търся момиченцето си.
Нещо в лицето му подсказва, че той не само ми вярва, но и разбира, че търсенето ми има нещо общо с Тоби, с побоя на детската площадка и нещата, които незнайно как са нахлули с трясък в неговия не чак толкова лош крайбрежен свят. Човекът схваща това, без ни най-малко да го разбира. Затова прегръща дъщеря си още по-здраво и отстъпва назад.
Това ми дава възможността да се оттегля към мустанга, плътно следван от О’Брайън. Лицата на родители, деца и репортери следят отстъплението ни с благодарността на хора, които знаят, че колкото и зле да стоят нещата за нас, тяхното положение е още по-лошо.
Може би е защото О’Брайън прилича на пациент повече, отколкото мнозинството истински пациенти, но се оказва съвсем лесно да отидем до дежурната стая в местния медицински център, да се сдобием с поверителната информация в коя стая е настанен Кевин Лили, да уверим, че сме близки роднини, и да получим достъп до леглото на най-прочутия пациент в Централна Флорида.
Докато се изкачваме с асансьора към третия етаж, и двамата се питаме какво очакваме да узнаем от едно дете в кома.
— Белег, може би — подхвърля О’Брайън.
— Като числото 666? Пентаграм?
— Не знам, Дейвид. Ти ни доведе тук. Какво търсиш?
Още един знак. Последният.
— Ще разбера, когато го видя — отговарям.
Късметът продължава да бъде с нас, когато стигаме до стаята на Кевин, без да заварим тълпа от разтревожени родители и близки, както се боях. Само една сестра сменя венозната система и ни обяснява, че всички роднини са си тръгнали преди броени минути.
— Вие не сте ли с тях? — пита тя.
— Ние сме от Лодърдейл — казва О’Брайън, сякаш това обяснява всичко, което някой би желал да знае за нас.
Миг по-късно оставаме насаме с Кевин и прикрепените към него писукащи, пъхтящи машини. Детето изглежда толкова подпухнало и посиняло, сякаш му е израснала нова кожа, която скоро ще падне изцяло, разкривайки новото момче отдолу. Главата му е най-страшна. Черепът е обвит с плетеница от пластири и марли, защитаващи мозъка от контакт на местата, където костта е била откъсната. Но най-трудни за гледане са клепачите му. Дебели и лъскави като линолеум.
— Кевин?
О’Брайън ме изненадва, като се обръща първа към момчето. През целия път насам тя смяташе, че няма смисъл да идваме, и може би е права. Но жалостта към детето я кара да се опита да влезе в контакт. Да стигне до него на място, далечно и непознаваемо като онова, където е Тес.