Машините писукат. Кевин диша, тръбите в ноздрите му свистят като сламки в празна чаша. Но той не чува.
— Защо? — шепне О’Брайън, бършейки бузите си.
За да докаже, че те са с нас. Че винаги са били с нас.
— Не знам — казвам гласно.
— За да видим това ли бяхме доведени тук?
Човешката поквара. Тяхното най-голямо постижение. Шедьовър в прогрес.
— Не знам.
О’Брайън отива да погледне навън през прозореца. Късните следобедни облаци се събират като объркани мисли над океанския хоризонт. След няколко часа ще дойде вечерта и болницата ще остане под грижите на намаления нощен персонал. А Кевин ще бъде тук сам, с купчинка благопожелателни картички на нощното шкафче и грозд омекнали балони на перваза.
— Ти не ме познаваш — прошепвам му аз, пристъпвайки отстрани на леглото. — Но Тоби е разговарял и с мен.
Някаква част от мен — неразумната част, ставаща все по-дръзка в детинското си магическо мислене — очаква това да предизвика реакция на момчето. Щом съм в центъра на този поход, на който ме прати Безименния, значи съм и ключът за всяка ключалка. Но истината е, че всеки губи някого, без когото си мисли, че не би могъл да живее. Всички имаме подобни моменти, когато вярваме, че молитвата към небесата или мрачното заклинание ще сътвори чудо.
— Кевин? Аз съм човекът, за когото ти е говорил Тоби — казвам, като се привеждам до ухото на детето. Кожата му мирише на дезинфектант. — Имам момиченце, не много по-голямо от теб. Нещо лошо се случи и с нея. Затова дойдох от много далече, за да те видя.
Нищо. Може би дори по-малко от нищо. Отблизо дишането му звучи още по-немощно. Неговата връзка с живота се оказва още по-слаба, отколкото изглеждаше отначало.
Тогава го докосвам.
Поставям ръката си върху неговата и я повдигам с един-два сантиметра. Държа я, без да притискам. Предавам на китката му простичкото движение, което едва ли някога вече ще извърши сама.
Но когато аз спирам движението, ръката не спира.
Един пръст. Полусвитият показалец се надига, за да ме посочи.
Привеждам се по-близо. Ухото ми почти докосва устните му. Достатъчно близо, за да чуе гласа на Кевин. Толкова тих, че само някой, който отдавна помни наизуст тези редове, може да ги чуе и разбере.
Още докато той оформя думите — колебливо, борейки се да си припомни точната им последователност, — аз осъзнавам, че и Кевин ги е запаметил. Тоби е поискал това от него, и за да запази надеждата си да изплува жив нагоре към светлината, той е бил най-прилежният ученик.
За минута носът му засмуква тръбите малко по-силно — почти безшумно възстановяване от усилията. После той отново потъва в съня, който не е сън.
О’Брайън докосва рамото ми. Когато се надигам, виждам, че тя не е чула каквото чух аз.
— Трябва да си вървим — казва тя.
Тръгва към вратата, но аз още се бавя. Връщам се до леглото и прошепвам в ухото на Кевин думи от една друга книга.
„Сърцето ми няма да се уплаши, ако се подигне против мене война.“
20
След като напускаме болницата, казвам на О’Брайън какво е изрецитирал Кевин. Тя не пита какво означава това според мен, накъде ни насочва сега. Просто сяда зад волана и потегляме по оградените с палми улици на Юпитер, един свят с удобни места за паркиране и грамадни пътни знаци. Минувачите са малцина. Опитвам се да засека някой да влиза или излиза от колата си, но не успявам. Уличното движение е единственото свидетелство за живот. Мудни старци карат последните грамадни модели на американската автомобилна промишленост и си дирят занимание, търсят какво да правят. Единственият израз на човешката им същина са безвкусните шеги на персонализираните регистрационни номера.
— Уморена съм — обявява О’Брайън.
Наистина изглежда уморена. Дори нещо повече — уморена до кости. Гледам я и осъзнавам, че новият поглед към света изцежда цветовете от кожата й по-силно, отколкото болестта.
— Да се върнем в мотела — предлагам. — Трябва да почиваш.
— Няма време.
— Просто си полегни за половин час. Всичко ще бъде наред.