— А ти какво ще правиш?
— Ще продължа да карам наоколо.
След като оставям О’Брайън, аз потеглям право към едно място, за което допреди малко не бях и помислял. Към детската площадка. Мястото, където седем деца са пролели кръвта на свой връстник върху пясъка под люлките.
Там няма никого. Дошъл е часът за миене на зъбите. Любимата ми част от деня с Тес. Ритуалът на банята, пижамата и книгата. Поредица от утехи, които можех гарантирано да предлагам вечер след вечер. Дори само чрез тези простички повторения можех да направя живота малко по-хубав.
Не и тази вечер. Сега тя е на място, недостъпно за мен. Където не може да чуе как шепна: „Имало едно време…“ или „Ти си моето слънце“.
И все пак аз й пея въпреки всичко. Сядам на една от люлките и се мъча да запазя мелодията. Пресеклива приспивна песен в здрача.
Едно момче върви по тревата.
То е на същата възраст като Кевин Лили и неговите съученици. Хубаво дете, само че отдавна не е подстригвано. Носи тениска на „Ролинг Стоунс“ — онази с големия изплезен език на черен фон. Движи се неуверено, сковано, сякаш наскоро е станало след дълъг сън в неудобна поза.
Момчето сяда на съседната люлка. Забива поглед в краката си. Почти като да не е забелязало, че съм тук.
— Ти си Тоби — казвам аз.
— Бях.
— Но сега си мъртъв.
Това, изглежда, го обърква. После обмисля нещо и по лицето му се изписва пронизваща скръб, преди да се опомни и изражението му да стане просто безнадеждно.
— Аз принадлежа на него — казва той.
— Кой е той?
— Той няма име.
— Има ли едно момиче там, където си? — питам. — Едно момиче на име Тес?
— Много сме.
— Той ти е наредил да казваш така. Ти обаче знаеш повече, нали? Кажи ми истината.
Той се размърдва и примижава болезнено, сякаш е глътнал нож за пържоли и напразно се мъчи да открие най-безболезнената поза за сядане.
— Тес — казва той. — Да. Разговарял съм с нея.
— При теб ли е тя?
— Не. Но е… близо.
— Можеш ли да я намериш сега?
— Не.
— Защо?
— Защото не й е писано да бъде намерена.
Затварям очи. Плъзвам влажен ръкав по лицето си.
— Какво стана с теб, Тоби? — питам го аз. — Когато беше жив.
Той подритва пясъка с връхчето на обувката си.
— Имаше един човек, който ме нарани — казва той.
— Кой?
— Един приятел… който не беше приятел.
— Възрастен?
— Да.
— Как те нарани?
— С… ръцете си. С нещата, които правеше. И с това, което казваше, че ще направи, ако разкажа.
— Съжалявам.
— Трябваше да сложа край, това е. Майка ми имаше едни хапчета. Трябваше да сложа край.
Поглежда ме. Той е само едно момче. Неописуемо уплашено, счупено, преди да е имало възможността да бъде цяло.
Сетне изведнъж лицето на Тоби става безжизнено. Без всякаква друга физическа промяна, без преливането, което съм виждал в лицата на другите обсебени от Безименния, частта, наречена Тоби, изчезва и остава само празна черупка. Това, което някога е било човешко момче, седи на люлката по-безжизнено и от смъртта.
После се раздвижва отново.
Очите се завъртат и срещат моите. Когато проговаря, чувам гласа, който вече познавам така добре, сякаш е част от мен. Той извира нейде от вътрешността на главата ми, както се говори, че някои хора чували радиопредавания с пломбите си.
— Здравей, Дейвид — казва гласът.
— Знам кой си.
— Но знаеш ли името ми?
— Да.
— Кажи го.
— Кажи го сам.
— Тогава няма да е проверка, нали?
— Не го казваш, защото не можеш.
— Би било грешка да си въобразяваш, че знаеш какво мога и какво не мога.
— Ти имаш нужда от мен, за да се опознаеш.
— Наистина ли? И защо така?
— Ако аз изрека твоето име, това ще ти даде същината на самоличност, макар и съвсем плитка. Когато получиш име, можеш да претендираш за по-цялостна човечност.
Момчето се навъсва. И макар че подобно изражение на капризно дете би било почти смешно при всички други обстоятелства, върху лицето на това момче то е достатъчно, за да вледени сърцето ми.
— Тес плаче, Дейвид — казва то. — Не я ли чуваш?
— Чувам я.
— Тя вече не вярва, че ще дойдеш. Което означава, че ще ми принадлежи, когато луната…