— Не!
— КАЖИ ИМЕТО МИ!
Този път гласът разкрива омразата, която е неговата истинска същина. Думите прелитат през напуканите устни на Тоби с бели мехурчета от слюнка.
— Велиал.
Това казвам аз. Името на демона изхвръква от устните ми и полита във въздуха като някакво крилато същество, което се е спотайвало в мен, а сега бърза да се върне при своя повелител.
— Много съм доволен — казва момчето. И наистина е доволно, гласът му става същият както преди. Разсеяна усмивка разтегля устата му като с невидими куки. — Кога го определи?
— Мисля, че една част от мен го знаеше още като те чух да говориш чрез Тес във Венеция. Трябваше ми доста време, за да го потвърдя. Да го приема.
— Интуиция.
— Не. Помогна ми твоята арогантност. Твоите претенции за цивилизованост. Фалшива изтънченост.
Момчето пак се усмихва. Но този път не от удоволствие.
— Това ли е всичко?
— И твоята реторика — продължавам. Не мога да устоя на стремежа да удържа вниманието му. — Ти си бил най-убедителният от всички на Стигийския съвет.
Изящният глас, който успокоил бесните призиви на Молох за сражение, предлагал да изчакат, докато Божият гняв стихне, преди да предприемат изненадваща атака срещу рая. „Върховният ни враг след време може да отслаби / гнева си и отблъснал ни така далече, може / да ни остави в мир, щом ний мируваме.“ Любител на славата и празната ерудиция. „Речта му галеше ухото… той беше с низък ум.“ В края на краищата това е значението на името ти. Велиал. Недостоен.
Лицето на момчето отново се съсредоточава. Неизменно, неподвижно. Макар че краката му се отблъскват от прашната земя под люлката. Бавно полюшване напред-назад, което ме принуждава да въртя глава, за да го следвам. Главозамайващо махало.
— Ти и Джон имате много общи черти — казва то.
— Изучавал съм творчеството на Милтън. Това е.
— Никога ли не си се питал защо така те влечеше към него?
— Всяко изкуство е достойно за изследване.
— Но далеч не е само това! Той е създал най-красноречивото описание на несъгласието в цялата човешка история. Бунт! Ето защо в своите стихове Джон представя с такова съчувствие делото на моя господар. Той е на наша страна, макар и тайно, неосъзнато. Също като теб.
— Грешиш. Аз не съм навредил никому.
— Не става въпрос за вреда, Дейвид. Насилие, престъпления — това са отпадъците от злото, дреболии в сравнение с делата на духа. А онова, което споделяте с Джон, е духът на съпротива.
— Съпротива срещу какво?
Момчето не отговаря. Люшка се напред-назад, без да размахва крака, без да докосва земята, без да откъсва очи от моите. Веригите скърцат като повторение на причиненото тук зло.
— През целия си съзнателен живот ти си изучавал религия, християнство, деянията на апостолите — и все пак не вярваш в Бога — продължава то след известно време, после пак млъква.
Не, това е повече от мълчание. Зейнал пробив във времето. Пропадане.
Преди миг ние седяхме върху брезентовите седалки на люлките сред една обгорена от слънцето детска площадка във Флорида. Сега, като вдигам очи, виждам, че макар да си оставаме на люлките, непосредствено отвъд нашия малък пясъчен квадрат започва гора. Дърветата са голи, израсли твърде близо едно до друго, умиращи поради липса на вода в покритата с пепел и прах земя. Опитвам се да надникна през стволовете, но там има само още и още криви дървета, земята е плоска и без край. Това е видението на гората отвъд реката, от която с брат ми се страхувахме като деца. Недокоснато от въздух, птича песен или друг глас, освен гласа на момчето, шепнещ в главата ми редове от светите писания.
И Господ рече на Сатана: От где идеш?
Не мога да го видя, но знам, че нещо дебне откъм дърветата. Плътността му е тъй голяма, че огъва въздуха като някаква странична гравитация, която притегля и изкривява всичко около себе си. С безмерното си, подпухнало мълчание то не излъчва нищо друго, освен желание, безвременно и ненаситно. Това е територията, из която се скита навеки. Освирепяло от скръб.
А Сатана в отговор на Господа рече: От обикаляне на земята и от ходене насам-натам по нея.
Погледът ми се връща към пясъка на детската площадка. Опитвам се да го задържа там. Да не приемам нищо, освен думите на момчето, вече изречени на глас.