— Затова сме тук, нали? — отвръща О’Брайън, после ме хваща под ръка и ме повежда през тълпата. Пръстите й върху лакътя ми разливат прохлада по пламналата ми кожа.
„Ойстър бар“ е под земята. Пещера без прозорци под гарата, която по незнайни причини се е специализирала в поднасянето на сурови морски дарове и студена водка. С О’Брайън неведнъж сме сядали тук да обсъждаме състоянието на кариерите си (моята вече достигнала върха на „водещ световен експерт“, а тази на О’Брайън все още пъпли нагоре със статии за психологическите целебни сили на вярата). Най-често обаче си бъбрим за общи неща като стари, макар и необичайни приятели.
Какво ни прави необичайни? Първо, тя е жена. Неомъжена. Къса черна коса, сини очи, пламтящи върху мургаво ирландско лице. За разлика от мен, тя е родена в богато семейство, макар и забогатяло по не най-почтения начин. Младост по тенискортовете в Кънектикът, после привидно безпроблемно следване в елитни колежи, частна практика в Бостън, а сега „Колумбия“, където едва миналата година се оттегли от ръководството на Психологическия факултет, за да отдели повече време за изследванията си. Чаровна биография, не ще и дума. Но не и за приятелка по чашка на един семеен мъж.
Даян никога не се е оплаквала пряко от нашето приятелство. Всъщност дори го насърчаваше. Не че това й пречи да ревнува от нашите срещи в „Ойстър бар“, гледането на хокей в средата на седмицата (сега и двамата сме фенове на „Рейнджърс“, макар че по-рано тя харесваше „Бруинс“, а аз „Лийфс“). Даян няма друг избор, освен да приеме О’Брайън, защото отричането на нашето приятелство би означавало да признае, че Илейн ми дава нещо повече от нея. Всъщност и тримата знаем, че наистина е така, и това понякога прави домашните ми вечери след среща с О’Брайън особено хладни.
Мисълта да прекъсна нашата дружба като жертвоприношение пред Даян ми е хрумвала неведнъж, както би хрумнала на всеки съпруг в нестабилен брак, все още желаещ нещата да потръгнат въпреки всичко. А аз наистина искам да потръгнат. Признавам, че много пъти съм се провалял — това е неясното сенчесто езеро в дъното на самата ми личност, — но нито веднъж не съм допускал провал, ако не е било неизбежно. Моите недостатъци не ми попречиха да сторя всичко възможно, за да бъда добър съпруг. Но там е работата — нуждая се от Илейн О’Брайън в живота си. Не като обект за хроничен флирт, не като непрестанна догадка какво би могло да стане, а като съветник, като мой по-разумен вътрешен глас.
Може да прозвучи странно — наистина е странно, — но тя зае мястото на брата, когото загубих, когато бях малък. Тогава нямаше как да предотвратя смъртта му, но сега не мога да се разделя с О’Брайън.
Не е толкова ясно какво получава тя от връзката ни. Понякога я питам защо си губи времето с един меланхоличен специалист по Милтън като мен. Тя винаги отговаря едно и също: „Създадена съм за теб“.
Намираме свободни табуретки пред дългия бар и си поръчваме за начало две мартинита и дузина стриди от Ню Брънсуик. Барът е претъпкан и шумен като стоковата борса, но ние мигновено се обгръщаме в пашкула на споделените си мисли. Най-напред разказвам за срещата си с Уил Йънгър, като добавям няколко новоизмислени остри реплики (и пропускам признанието, че се тревожа за Тес). О’Брайън се усмихва, макар че усеща добавките (а навярно и пропуските). Друго не съм и очаквал.
— Наистина ли му каза всичко това?
— Почти — признавам аз. — Със сигурност ми се иска да го бях казал.
— Тогава да смятаме, че си го казал. Да пишем в протокола, че гнусният змей Уилям Йънгър Физикознайни в момента си ближе раните, нанесени от страховития Дейв Улман Старокнижний.
— Да, харесва ми — кимвам аз и отпивам от чашата. — Звучи като име на някакъв супергерой. Чудесно е да имаш приятел, който приема твоята представа за реалността.
— Няма друга реалност, освен нашата представа за нея.
— Кой го е казал?
— Аз, доколкото знам — отвръща тя и също отпива от чашата си.
Мартинито, приятната утеха да седя до нея, увереността, че засега нищо опасно не може да ни сполети — всичко това поражда усещането, че мога да рискувам и да разкажа на О’Брайън за срещата си с Мършавата жена. Тъкмо избърсвам устните си със салфетка, когато тя ме изпреварва.
— Имам новина — казва и изсмуква една стрида. Встъпление тъкмо като за първокласна клюка, нещо изненадващо и непременно сексуално. Но след като преглъща, тя обявява: — Имам рак.