— Защо не? — продължава то, сякаш съм спрял времето и сега отново го пускам. — Защото не можеш да приемеш идеята за абсолютната му доброта! Страдал си твърде много по своя път — в своята меланхолия, — за да служиш безпрекословно на един вселюбящ и всетираничен Господ. Неговата доброта е другото име на Властта, писмена заповед от един отсъстващ баща. Твоят критичен ум не ти дава друг избор, освен да го видиш. И по това ми напомняш за Джон.
Момчето поглежда към небето. Отначало съм благодарен, че откъсва очи от мен. Но след това то проговаря с друг глас — истинския му глас, влажно и противно съскане — и аз знам, че ще запомня навеки именно това, а не погледа му. Този глас, цитиращ поета, ще бъде разказвачът във всички кошмари през остатъка от живота ми.
Когато свършва, момчето пак ме поглежда. Гласът е отново този, който избра, за да говори с мен.
— Храбрата съпротива. Това е, което ни свързва, Дейвид.
— Аз не съм с вас.
— Напротив! — прекъсва ме момчето, преди да изрека последната дума. — Ти винаги си го знаел. Джон беше с нас от самото начало, точно както и ти.
— Това е лъжа.
— Така ли? Най-добрият му приятел от детството загива в морето. Първата му съпруга го напуска скоро след брака. Изгонен от Кеймбридж заради спор с наставника си. Лежал в затвора за несъгласие с общоприетите възгледи. Той беше като теб и мен — като господаря ми, неговия най-великолепно обрисуван герой — борец срещу робството. Бунтовник, чувствителен към всички загуби и несправедливости в своя живот. „Изгубеният рай“ е най-прекрасното изопачаване, не мислиш ли? Уж възхвалява Божието господство над хората, но всъщност е зов за независимост, за свобода. За ония времена то е най-добрият образец на това, което можем да наречем демонична пропаганда. Моят шедьовър.
— Твоят шедьовър?
— Всеки поет си има муза. Аз бях музата на Джон. Дори нещо повече. Дадох му думите. Той просто се подписа отдолу.
— Надменността те прави сляп.
— Сляп! Джон беше сляп, когато пишеше поемата си! Забрави ли? Точно тогава се помоли за помощ. Помоли обгръщащия го мрак за вдъхновение. И аз дойдох! Да! Дойдох да нашепвам мили слова в ухото му.
Дяволът лъже, Дейвид.
— Глупости.
— Не бъди груб, професоре. Никога няма да спечелиш едно състезание по сквернословие с мен.
На ръба на пясъчната площадка две чайки се боричкат за нещо, което на пръв поглед напомня купчина пилешки кости. Мъничък гръден кош, мъничък череп. Нямаше го преди. И не са пилешки кости.
Птиците си кълват очите, хапят се по шиите, скубят пера и плът. Дърветата се струпват по-близо, за да видят първите струйки кръв.
Тоби размахва ръка из въздуха. Чайките отлитат с плясък. Към техните крясъци се присъединяват други от вътрешността на гората.
— Знам какво си мислиш — казва момчето. — Ако аз съм бил гласът в ухото на Джон, защо ни е изобразил така неблагоприятно? Знаеш отговора, професоре. Той бе ограничен от своето време. Да възхвалява открито Сатаната и неговите паднали ангели би било незаконно, невъзможно. Затова той ни представи като противниците в поемата, макар че симпатиите му открито са на наша страна. Отговори ми: кой е истинският герой на поемата? Бог? Адам?
— Сатаната.
— Както сам многократно и страстно твърдиш в прекрасните си есета.
— Чисто академична теза.
— Не вярвам! Защо иначе посвети живота си на тази позиция? Защо хвърли толкова труд да убеждаваш колегите и студентите си в нещо, което по времето на Джон би се наричало богохулство? Защото си на наша страна, Дейвид. И далеч не си сам.
Речта му — коварната логика на неговата реторика — е тъй объркваща, че аз непрестанно поглеждам надолу, за да се уверя, че краката ми остават на земята, че ме държат на място. Но какво е „земята“ тук? Какво е „остават“? Стига ми само да погледна момчето отново и чувството за движение се връща. Морска болест на сушата.
— Защо Тес? — питам с пресъхнало гърло. — Защо аз?
— Държа я при мен, за да ти дам цел. Всеки поет — всеки разказвач — се нуждае от мотивация.
— Като такъв ли ме виждаш?
— Това, което наричате „документ“, е доказателство за нашето съществуване. Но ти, Дейвид, си моят вестоносец. А вестта е твоето свидетелство. Всичко, което видя, всичко, което почувства.