Не от люлеенето се чувствам така замаян. Целият свят, цялата изсъхнала градина се върти.
— Ще ми позволиш ли да я видя? Да поговоря с нея?
— Все още не е дошъл краят на пътуването ти, Дейвид.
— Тогава кажи ми къде да отида.
— Ти вече знаеш.
— Кажи ми какво да направя.
— Зарежи жената. Довърши скиталчеството си.
— Защото скитниците в крайна сметка намират пътя към теб.
— Аз не искам да се предаваш! Не съм твой поробител, а освободител. Не разбираш ли? Аз съм твоята муза, както бях муза на Джон.
Една част от мен знае, че в аргументите му има слаби места. Но не мога да се захвана за същината на казаното, като че съм погълнал някаква вредна храна и сега тя само тежи болезнено в стомаха ми. Нямам друг избор, освен да продължавам да говоря, да продължавам да питам. Да се опитвам да не мисля за гладната твар в гората, която и без да поглеждам, знам, че е излязла да се покаже. Че наближава.
— Пропаганда — казвам. — Така виждаш документа, нали? Така виждаш и мен. Мога да ти помогна да създадеш кауза там, където не можеш сам да се справиш.
— Войната срещу рая никога не се е водила в ада или на земята. Бойното поле е във всяко човешко съзнание.
„Умът е място в себе си и в себе си той може / от рая да направи ад или от ада — рай.“
— Джон разбра това. Както и неговият съименник, Йоан.
— Откровението.
— Книга, която не бива да се приема твърде буквално.
— Какво е твоето тълкувание?
— Антихристът ще дойде с оръжия за убеждаване, а не за унищожение — изрича момчето с все по-мощен и твърд глас. — Звярът ще се надигне не от морето, а вътре във вас. Във всеки от вас, един по един. И по начин, подходящ за вашите собствени опасения и разочарования. За вашата скръб.
— Вие готвите военна кампания.
— Кръстоносен поход!
Момчето отваря уста сякаш да се разсмее, но не издава нито звук. Някогашният Тоби би притежавал това умение, но онзи, който заема тялото му сега, никога го е нямал.
— Откровението е видение за бъдещето на човека — импровизирам в движение. — Но Матей предлага видение за вашето бъдеще. „Какво имаш Ти с нас, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време?“ Вашият кръстоносен поход ще се провали. Предречено е. Времето. Вие сте обречени да умрете в огненото езеро.
При тези думи момчето примигва. И изведнъж под очите му потъмнява, сякаш се готви да заплаче. За пръв път прилича на истинско момче.
— Дотогава има толкова много за вършене — казва то.
— Но това ще се случи. Не отричаш.
— Кой може да отрече волята на Небесния Отец? — изсъсква момчето.
— Ти ще загубиш.
— Ще умра! Това е, което имам общо с теб, с цялото човечество. Ние всички носим знанието за собствената си смърт. Но Бог? Разбира се, той продължава! Вечен. Безразличен. Чистата доброта е студена, Дейвид. Затова прегръщам смъртта. Прегръщам теб.
За един ужасен миг ме обзема страх, че той се кани да ме притегли към себе си. Искам да стана и да се отдръпна извън обсега му, но седя замръзнал на люлката със стиснати до бяло юмруци около веригите.
Но момчето не се опитва да ме задържи. Само отново изпробва празната си усмивка.
— Надявах се да оцениш моя подарък.
— Не те разбирам — казвам аз, макар че в същия миг проумявам какво иска да каже.
— Мъжът, който се радваше на жена ти така, както не си и сънувал. Не се притеснявай. Професор Йънгър вече не ще достави удоволствие никому.
Момчето се ухилва.
— Денят ще е горещ — казва то с гласа на Уил Йънгър.
Нейде не много далече отеква трополене и трясък на нещо тежко, крачещо през падналите дървета. Може би много неща, макар и с един ум.
— Помогни ми да разбера — казвам, надявайки се, че един нов въпрос може да изтрие ужасната зейнала усмивка на момчето. — Като кръстоносец ли ме виждаш? За теб? За господаря ти?
— Времената се промениха, откакто Джон написа поемата си — шепне момчето с носталгично съжаление. — Днес живеем в Документалната епоха. Хората искат достоверност. Непосредствената истина. Вече не е време да представяме каузата си чрез поеми, а с доказателства. И все пак само това не е достатъчно. Имаме нужда от теб, Дейвид. От личното свидетелство. От човешки глас, говорещ за нас.
— За да каже, че на света има истински демони.
— Това е стара история — казва то и скача от люлката. — При това вярна.