Момчето си тръгва. Пространството между нас се втвърдява от студа, който остава след него.
— Ще го направя! Моля те! Само я пусни!
Вдигам очи и мрачната гора е изчезнала. Остава само площадката, оградена с телена мрежа, а отвъд нея евтини градски къщи със спуснати завеси. Климатици гърлено тананикат като григориански хор.
Момчето се обръща. Макар че нищо видимо не се е променило в изражението му, силата на омразата се усеща още по-остро от разстояние, когато завесата на чара му е паднала, за да разкрие нещо по-близко до истинската му същност. Ослепителното страдание на скалпел, разцепващ нерв. Остър мирис на разложение.
На нещо в земята.
— Имаш да направиш едно последно откритие. Една последна истина. Твоята истина, Дейвид.
Момчето се отдалечава. Гледа ме дори и с гърба си. Дете, чиято сянка се разпростира като на страховит звяр, извисен над тревата.
21.
Едва когато пресичаме щатската граница между Флорида и Джорджия, О’Брайън събира смелост да попита защо съм толкова сигурен, че Тоби ни е насочил към Канада.
— Не беше Тоби — отговарям.
— Тогава откъде знаеш?
— Кевин Лили ми каза.
— Дейвид, това не е възможно.
— Защо не?
— Онова момче не може да говори.
— На мен проговори.
— Е, аз не го чух.
— Не ти се полагаше.
За момент О’Брайън се навъсва завистливо. Тя се опитва да прикрие това изражение, гледайки настрани през прозореца, но аз все пак го зървам. Няма как да спечелиш толкова стипендии, субсидии и изследователски програми като нея, без да си надарен с дух на съперничество.
— Велиал бе накарал Кевин да наизусти нещо. Нещо, което той успя да ми прошепне — казвам, надявайки се да привлека обратно О’Брайън с примамката на един неизречен въпрос. Хитрината успява.
— „Изгубеният рай“ — досеща се тя. — Кои стихове?
— „Зандан страхотен и отвред, додето поглед стига,/ пламтящ като гигантска пещ…“
— „ала от този плам / не жива светлина струи, а зрима тъмнина.“
— Точно така.
— Не разбирам. В тъмница ли отиваме? В пещ?
— Във всеки случай няма да е на пикник.
Обяснявам й как отначало и аз не разбрах. Нямаше дума, която да прилича на направление, нямаше град или държава, забулени като поезия. Ала почти бях уверен, че каквото и да е то, има някаква връзка с мен. И тази идея се потвърди от прощалните думи на Тоби.
„Твоята истина, Дейвид.“
— Ако за теб е лично, значи трябва да бъде лично и за мен — замислено промърморва О’Брайън. — „Щом мене не познавате, сами сте непознати.“ Спомняш ли си?
— Спомням си.
— Как може нашите два живота да доведат до една и съща истина?
— Не знам. Но мисля, че знам къде ще се случи.
Стиховете на Кевин разказват как Сатаната оглежда ада — своя дом. И затвор. Тъмница по име, макар и не непременно по същество, тъй като мястото често бива наричано „огнено езеро“.
— Щом си помислих за това, веднага разбрах — казвам аз.
— Чудесно. Но аз все още не съм наясно.
— Езеро. Огън. Когато бях малък, около две години живяхме в хижа. Един от многото периоди на безработица, вдъхновени от пиянството на баща ми.
— Хижа край езеро — казва О’Брайън и удря с юмрук по таблото. — Нека да позная. Изгоряла е.
— Позна само наполовина. Хижа край реката. Река, която се влива в Огнецветното езеро.
— Реката, където се е удавил брат ти.
— Никога не съм казвал, че се е удавил.
— Но съм права, нали?
— Да.
— Добре — казва тя и гласът й стихва до дрезгав шепот. — Смятай ме за убедена.
Помолвам О’Брайън да кара за известно време и се преструвам, че дремя на задната седалка. Но вместо това разгръщам дневника на Тес там, докъдето бях стигнал последния път. Чета нейните думи както заради смисъла им, така и заради самата форма на буквите. Заради нейната ръка, работила над тези страници. Това е следа от присъствие, която мога почти да докосна, почти да призова към живот.
Татко често ми разказва разни истории от времето, когато съм била дете. Не ги помня истински, защото съм била много малка. Но съм ги чувала толкова много пъти, че сега ми изглеждат като истински спомени.
Този например:
Когато още не бях навършила две години, всяка сутрин се пъхвах в леглото при мама и татко. Татко винаги се събуждаше пръв. Опитваше се да остави мама да поспи още малко, така че обикновено той ме водеше в банята, правеше ми закуска и тъй нататък. Казваше, че това е любимата му част от деня. Но съм го чувала да казва същото и за четенето на приказки за лека нощ.