И за моментите, когато вижда лицето ми при идването си да ме вземе от детската градина. И за отбиването ни в закусвалнята да ядем сандвичи с риба тон. И за времето, когато ми сресва косата след баня.
Както и да е, той се събуждаше пръв, а аз бях там и го ГЛЕДАХ. На десетина сантиметра от лицето му. (Татко винаги казва, че от толкова близо усещал вкуса на дъха ми. И какъв е на вкус? Като топъл хляб, казва той.)
Всеки ден му задавах един и същ въпрос:
— Щастлив ли си, татко?
— Сега съм щастлив — отговаряше той всеки път.
Смешното е, че все още искам да го попитам за същото. Дори и сега. Не само защото се интересувам от отговора. Искам да мога да го направя щастлив, като попитам. Да дишам до него, а той да усеща и това да бъде достатъчно.
И после сред други подобни записки изниква нещо странно.
Вмъквания, които не са в тон с писаното преди или след тях. Намесва се втори глас, по-силен от първия.
Татко си мисли, че може да избяга от онова, което го следва. Може би той дори не го вижда или си казва, че не го вижда. НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. То все пак идва за него. Както идва за мен.
Веднъж гледах документален филм за мечките гризли. Казват, че ако срещнеш мечка сред пущинака, не бива да бягаш, а да стоиш на място. Да й говориш. Бягството те превръща в плячка. В храна.
Който бяга, никога не се спасява.
Но може би ако застанеш срещу звяра, можеш да му покажеш, че не се страхуваш. Можеш да спечелиш малко повече време. Да намериш начин наистина да избягаш.
Когато дойде времето, аз няма да бягам. Ще го погледна В ОЧИТЕ. Може би това ще е достатъчно, за да дам шанс на татко.
Защото ако мечката не грабне един от нас, ще грабне и двама ни.
Откъде е узнала Тес всичко това? Как е могла да види онова, което криех така добре, че сам не го виждах? Винаги съм бил наясно с нашата близост, с количеството неизречена информация, която можехме да обменим с един поглед над кухненската маса или в огледалото за обратно виждане. Но си мислех, че не сме нещо по-особено от баща и дъщеря, имащи щастието да са настроени на еднаква вълна.
Оказва се, че тя е можела да разчита далеч по-дълбоки сигнали. Споделеният нежелан дар на меланхолията, тежестта на Черната корона — това е отворило вратата, през която могат да идват и да си отиват други неща. Същества, които обикновено наричаме духове, но далеч по-тежки и по-разрушителни от безплътните видения, обозначавани с тази дума. Същества, отдавна откъснати от телата си, но тъй свирепи в търсенето на нова плът, че са безразлични към страданията, които причиняват, дори се наслаждават на тези страдания, когато за кратко време се промъкват отново сред живите. Каквото оставят след себе си, вече никога не е същото — хора, които ходят сред нас, но погледите им не ни виждат, устремени към пустотата.
Това ме кара да се замисля за баща ми. Онова, което бележи Тес и мен, бе белязало и него. Един мъж, скърбящ още преди да е загубил нещо, страдащ без никакви явни поводи за страдание. Чрез откъсването от нас, неговото семейство, чрез скитането от град на град, чрез алкохола той се опитваше да избяга от мечката, която го дебнеше. И в крайна сметка Тес се оказа права. Който бяга, никога не се спасява.
Може би оттогава и аз не спирах да бягам. Но вече не.
Обаждам се на жена си от тоалетната на Кей Еф Си.
Не че имам какво да кажа — тоест имам твърде много за казване, — но ме мъчи неустоимо желание да опитам. Струва ми се странно неуместно да й звъня, седнал върху капака на тоалетната, докато чета разсеяно някои от най-мръсните драсканици по стените.
После чувам гласа на Даян. Не е сменила записа в телефонния секретар, тъй че в гласа й все още звучи безгрижност и едва ли не кокетно обещание.
„Свързахте се с гласовата поща на Даян Инграм. Моля, оставете съобщение.“
— Здравей, Даян. Аз съм. Не знам дали ще мога пак да ти се обадя след…
След какво? Нещо окончателно, каквото и да е то. Значи трябва поне да се сбогувам. Или може би вече е твърде късно.
— Съжалявам. По дяволите. Безброй пъти си ме чувала да го казвам, нали? Просто май няма друг начин да се изразя. Това покрива всички посоки. Тес. Теб и мен. Уил. Чух за злополуката и ако щеш вярвай, но съжалявам и за него.
Вратата на тоалетната се отваря и някой влиза да си измие ръцете. Пуска крана докрай и капки вода се посипват върху частта от пода, която виждам през процепа под вратата на кабинката.