— Даян. Слушай, има… — започвам аз, снишавайки глас.
Но идеята някой да чуе какво ще кажа, когато аз самият още не го знам, ме кара да млъкна. Изчаквам човека до мивката да свърши. Той обаче не свършва. Водата бучи в мивката. Капките се сливат в локвички по плочките.
— Просто се надявам да намериш начин отново да бъдеш щастлива — прошепвам накрая. — Надявам се поне това да не съм ти отнел.
Поне това? Какво искам да кажа? Че съм й отнел щастието заедно с прахосаните години на брака ни? Заедно с дъщеря й?
Човекът на мивката кашля. Дрезгаво си поема дъх. Разсмива се.
Рязко отварям вратата на кабинката. Водата продължава да се лее, облаци пара замъгляват огледалото. Но няма никого.
С несигурни крачки излизам в коридора, притискам се към стената, за да усетя с буза нейната хладна реалност. Пред очите на всички, които седят зад пластмасовите маси, човъркат в картонени кофички с пилешко и някои от тях ме зяпат. Докато дъвчат, по челата им сякаш се изписват мислите: „Наркоман“ или „Луд“, или „Пази се от тоя“.
Проверявам телефона и го затварям. Изпратил съм почти триминутно съобщение. Първата половина — мънкащо извинение, втората — шум от течаща вода, смесен със смеха на нещо мъртво. Какво ли ще си помисли Даян? Сигурно същото като тукашните любители на пилешки крилца и кълки. Тоя е безнадежден.
Смешното е, че наистина исках да я утеша. Исках да говоря като разумен човек.
Докато навлизаме в Тенеси, О’Брайън пее няколкото реда от „Чатануга чучу“, които си спомня. Реалният град Чатануга прелита край нас с поредните гроздове от крайпътни мотели, заключени фабрики и паянтови складове. Разбира се, отвъд тези извънградски улички съществува истински град. Квартали със семейства, окриляни от същата обич или раздирани от същите престъпления, както онези други квартали, в които сме живели и затова ги смятаме за по-реални. Знам ли, може би там дори има хора, изправени пред подобни непосилни задачи. Говорещи с мъртвите и молещи се на всеки, който е готов да ги изслуша.
„На гарата ще падне щур купон“, пее О’Брайън.
Скоро асфалтовата лента завива нагоре към Апалачите, но никой не намалява скоростта въпреки връхлитащите насреща тежки камиони и зейналите пропасти отстрани. Пет пари не даваме за това. Цяла нощ се редуваме зад волана, дъвчем такос и пилешки сандвичи, пием кафе, тъпкано с безумни дози синтетичен подсладител.
От време на време О’Брайън пита за баща ми. Това ме подсеща за повече неща, отколкото й разказвам.
Тъй като бях много малък, когато той умря, мога да си припомня само отделни мигове, вкуса на въздуха, останал от мрачните му настроения през месеците преди злополуката с брат ми. Разгледано в светлината на собствените ми преживявания напоследък, това поведение поражда далеч по-силен отзвук. Как той, който никога не си бе падал по религията, изчете Библията от кора до кора, а след това започна пак отначало. Дългите мълчания, когато той спираше с каквото се беше захванал — да коси тревата, да разбърква разтворимото кафе в чашата си — и сякаш се вслушваше в указания, които никой от нас не чуваше. И погледите му. Най-вече те. Как го засичах да гледа мен, неговия син, но не с гордост и обич, а с някакво странно въжделение.
Описвам на О’Брайън само повърхността на нещата. Неговата депресия, пиенето му. Уволненията. Настояването му да не бъда като него. И доскоро си мислех, че съм успял.
— Но в теб все още има повече от него, отколкото си предполагал — заключава О’Брайън. — Затова отиваме при него.
— Въпреки че е мъртъв.
— Това явно не му пречи да се връща, нали?
— И не само на него.
Не казах всичко на О’Брайън.
Не защото се притеснявам, че няма да ми повярва. Не й казах, защото е само между мен и Тес. Да го разкрия, би означавало риск да разкъсам тънката нишка, която все още ни свързва. Ако го изрека на глас, Велиал би могъл да узнае, че съществува такава нишка.
Например, не казах на О’Брайън всички основания за увереността ми, че трябва да отидем в старата къща край реката. Не й казах за онзи текст от дневника на Тес, където тя разказва за съня, който не е сън.
„Стоя на брега на огнена река.“
Тес, отведена на отсрещния бряг, където аз и брат ми така и не посмяхме да идем. Не говорехме за това, но все пак знаехме, че е лошо място. Дърветата там растяха накриво, листата им никога не израстваха докрай през лятото, така че гората изглеждаше гладна.