Същото място, което Велиал ми показа на люлката в Юпитер. Детската площадка, обкръжена от тъмна гора. Идващият звяр.
„Границата между това място и Другото място.“
И дъщеря ми е откъм погрешната страна. Чува ме, че я търся, че викам нейното име. Гледа как тялото на брат ми плава по течението.
„Нечии ръце ме дърпат назад. Кожата има вкус на кал.“
Тес ме моли да я намеря.
„Не думи от устата през въздуха, а от сърцето през земята, тъй че само ние двамата да ги чуем.“
Не знаех, че е това. Че звукът, който понякога разпознавам под звънтящия шум в ушите, под брътвежа по радиото и бученето на въздуха край отворения страничен прозорец, е нейният глас.
Стигаме до Охайо. В Толидо се прехвърляме на магистрала 1–90, така че сега се носим покрай корема на езерото Ери, плосък като алуминиево фолио в нощта. Иронията на една табела с надпис „Едем“ ни отклонява от магистралата, за да спрем в края на паркинга пред една закусвалня и да подремнем, но само О’Брайън отпуска седалката си назад и затваря очи.
Докато тя тихичко пъшка и хъхри в съня си, аз прелиствам „Анатомия на меланхолията“ на Бъртън. Слагам палеца си отстрани на страниците и ги пускам да прелитат надолу, но изведнъж книгата се разтваря на място, отбелязано с нещо, за което дори не знам, че е там. Снимка. Огъната по краищата, бялата рамка е пожълтяла от времето. Моя снимка.
Или поне така си мисля отначало. В следващата секунда обаче виждам, че е на баща ми. Единствената негова снимка, която имам. Знам това, защото отдавна вярвах, че съм я унищожил заедно с всички останали. Шокът от приликата спира дъха ми и аз се боря за въздух точно както О’Брайън до мен.
Трябва да е бил приблизително на моята днешна възраст, когато излезе в гората с пушката „Мосберг“, подарък от неговия баща, лапна дулото, протегна свободната си ръка и натисна спусъка. На снимката, направена само няколко седмици преди злополуката с брат ми, по лицето му е изписано едва ли не бащинско задоволство. Уморена усмивка на баща, когото съпругата му е откъснала от работата, за да го настани в креслото пред камината и да щракне портрет на главата на семейството в разцвета на силите му.
Но едно по-внимателно взиране разкрива усилията както на обекта, така и на фотографа: безрадостно изцъклените очи, ръцете и раменете, нагласени в „спокойна“ поза. Невзрачен мъж, чиято почти отчаяна печал се проявява в подробностите — от провисналите торбички под очите до зачервените от псориазис кокалчета на пръстите.
Мисля си да отворя вратата на колата и да пусна снимката вън на бетона, когато забелязвам единствения подчертан текст на страниците, между които е била пъхната.
„Дяволът, той е дух и има средства и възможности да се смесва с нашите духове, и понякога по-лукаво, друг път по-грубо и открито да подсказва подобни дяволски мисли в сърцата ни. Той оскърбява и властва в меланхолията, и най-вече в унилите ни фантазии.“
Защо този пасаж? Не си спомням да е имал по-особено значение в изследванията ми, нито пък да съм го цитирал в някоя лекция. Но все пак трябва да ме е впечатлил. И съм сложил между страниците единствената снимка на баща ми, за да го отбележа, макар че с години не съм се връщал към него.
Предусещане. Това трябва да е било. Прочел съм тези думи — меланхолия, унили фантазии, дявол — и съм изпратил до себе си в бъдещето послание, което сам не съм разбирал по онова време. В наблюденията на Бъртън съм разпознал диагнозата на баща ми. Един многообещаващ мъж, благословен с по-голям късмет от мнозина други, но все пак развалина, свидетел на смъртта на детето си, и накрая самоубиец.
Откъде Робърт Бъртън е знаел толкова много за тези неща? Един усамотен академичен автор в самото начало на седемнайсети век? Ето един отговор: може би е узнал по същия начин, както узнах аз — усамотен академичен автор, живеещ четири столетия подир него. От личен опит.
О’Брайън кашля и се събужда. Пъхвам снимката между страниците и рязко затварям книгата.
— Искаш ли аз да карам? — пита тя, забелязвайки мрачните облаци в очите ми.
— Не. Почивай си — отговарям и включвам двигателя. — Аз поемам останалата част от пътя.
Не знам дали мислите на О’Брайън се насочват към Преследвача, но аз със сигурност мисля за него. Така или иначе, не го споменаваме нито веднъж. Вероятно защото няма смисъл. О’Брайън спаси живота ми, като извърши нещо, което само преди дни би било немислимо. Станала от леглото при звука на човъркане в ключалката и намерила единственото възможно оръжие в мотелската стая, после се скрила с него зад вратата, надявайки се да остане незабелязана, когато той я отвори. След това, когато той извадил ножа, тя сторила каквото трябва.