Трудно ми е да си представя колко й тежи този акт. Може би тя се притеснява кого ще пратят сега подир нас. Или може би, също като мен, само пресмята колко малко време ни е останало.
По тъмно пресичаме границата край Ниагарския водопад. По настояване на О’Брайън спираме колата и отделяме няколко минути, за да отидем до ръба на водата и да надникнем през парапета. Широката река плавно пропада в избухващ облак мъгла, но устремената нагоре сивота изглежда тревожна по-скоро като дим, отколкото като водни пръски.
— Това сме ние, нали? — казва О’Брайън и се взира надолу. — Скачаме с бъчва във водопада.
— Само че нямаме бъчва.
О’Брайън хваща ръката ми.
— Каквото и да намерим, където и да отидем, аз съм готова — заявява тя. — Не съм безразсъдна, просто съм… наясно.
— Ти винаги си наясно.
— Не говоря за ума. Говоря за всичко останало.
— Значи ставаме двама.
— Не е вярно. Ти имаш Тес.
— Да. С изключение на Тес. Тя е единственото, с което съм наясно. — Придърпвам О’Брайън към себе си. — И ти също.
Когато мъглата пронизва дрехите и плъзва хладно по кожата ни, връщаме се в мустанга и отново излизаме на магистралата. Заобикаляме западния край на езерото Онтарио през овощните градини и лозята на полуострова, после навлизаме във все по-гъсто населения район на сателитните градчета и индустриалните градове преди Торонто. Зърваме кулите му и завиваме пак на север. Новите предградия изглеждат стари. По-нататък започват безкрайни нивя.
Няколко часа по-късно магистралата се свива до невзрачен път, криволичещ през гористи възвишения и внезапно надвисващи отвесни скали. Отминаваме езерата Мускока с техните милионерски летни имения и частни игрища за голф, после по-малките и по-евтини езера след тях. Скоро навлизаме в хилядите завои из незаселените области. Асфалтова нишка, прокарана сред пейзаж от безкрайни гори, тъй че няма друг избор, освен напред или назад. Което в нашия случай означава, че изобщо нямаме избор.
Зазорява, когато отбиваме настрани и аз се измъквам вдървено, за да отворя металната порта на пътя към Огнецветното езеро. Макар че думата „път“ едва ли е най-подходяща за неподдържаната пътека през гъсталака — просто два коловоза в земята и клони, които се ръкуват над тях. Дървесните корони са тъй гъсти, че обгръщат пътя в зеленикава нощ.
— Колко остава? — пита О’Брайън, когато се връщам в колата.
— Около километър навътре. Може би малко повече.
О’Брайън се навежда към мен. Отначало си мисля, че иска да прошепне нещо в ухото ми, но вместо това тя ме целува. Истински, почти топло, по устните.
— Време е да видим каквото той иска да видим — казва тя.
Само за последните няколко часа кожата й се е обтегнала още по-силно по бузите и брадичката. Губи тегло въпреки постоянната диета от чийзбургери и ванилов шейк. Но тя все още е тук. Последните остатъци от същността на Илейн О’Брайън ме поглеждат в очите.
— Аз…
— Казах ти. Знам вече — прекъсва ме тя и се връща на мястото си, загледана в сенчестите дървета. — Сега да вървим.
22.
Мустангът отбива от пътя и зеленината тутакси ни поглъща. Спомням си как минавах по този път, седнал отзад в грамадния буик на баща ми — същинско чудовище с дървена ламперия, което с лекота прегазваше калните локви и по-едрите камъни, без да трепне върху почти новите си амортисьори. Мустангът обаче ни кара да усещаме всяко друсване и да се тревожим при всяко буксуване на колелата.
Най-сетне преодоляваме последната завеса от шубраци и пред нас се разкрива старата вила на семейство Улман. Не че някога наистина е била наша. Не че е истинска вила.
Бунгало с алуминиеви стени и две тесни, запердени прозорчета, по едно от всяка страна на входната врата. Сглобяема къщичка, каквато можеш да намериш в бедняшките квартали на индустриалните градове, само че в случая тръсната насред северните гори край Онтарио, домъкната сякаш от торнадо и отдавна забравена.
Слизаме от колата и за момент се подпираме на нея, дишайки изненадващо студения въздух. По осеяния с листа двор няма други следи от гуми. Никакви признаци, че някой е бил тук от седмици, а може би и по-отдавна.