— Какво ще правим сега? — пита О’Брайън.
— Ще огледаме наоколо, предполагам.
— Какво трябва да търсим?
— Няма значение. То ще ни намери.
Мрежестата врата отпред, закрепена само на долната панта, се разтваря от порив на вятъра и отронва ръждив стон. Откривам, че вече вървя натам без ясното намерение да отворя вратата зад нея. Но точно това се опитвам да направя. Дръпвам дръжката, после блъскам вратата с рамо за в случай, че е заяла.
— Заключено — оповестявам аз.
— Има ли задна врата?
— Вероятно и тя е заключена.
— Да погледнем все пак.
Заобикаляме зад ъгъла и реката изведнъж се разкрива пред нас в подножието на седемдесет метра склон, обрасъл с млади дръвчета и буйна трева. Течението изглежда по-силно, отколкото го помня, в средата се вихрят водовъртежи, покрай брега плават откършени клони. Не е много широка — може би около трийсет метра — но не бих искал да я преплувам. Не знам дали някой някога е опитвал.
На отвъдния бряг — мрачната гора. Чепата и суха.
— Прав беше — обявява вляво от мен О’Брайън, която стои върху почерняла от мухъл дъсчена площадка и разтръсква задната врата. — Заключено е.
Наблизо лежи камък с размерите на футболна топка. Хващам го с две ръце и заставам до О’Брайън.
— Просто трябва да си послужим с шперц — казвам и стоварвам камъка върху дръжката. Вратата се открехва на около педя.
О’Брайън влиза първа. Дръпва завесите и позволява на оскъдната светлина да се разлее по пода. Пробва ключовете на лампите, но нито една не свети. Надниква в банята, която знам, че е точно зад ъгъла след кухнята. Прави всичко това, преди да съм прекрачил вътре.
— Изглежда ли ти познато?
— За последен път бях тук като хлапе — отговарям.
— Не отговори на въпроса ми.
— Всичко е различно. В подробностите. Но да, познато ми е.
— Тогава защо не влезеш?
— Защото мирише на минало.
— Според мен просто мирише зле.
— Точно така.
Все пак влизам. И наистина мирише зле. Миризмите на влажно дърво и борови иглички заедно прикриват някакво неясно зловоние — останки от някакво живо същество, хванато в капан или отровено под дъските на пода или зад стената. Гадна изненада за сегашните собственици, когато решат да се върнат, ако изобщо някога дойдат отново.
И тюркоазните стени на кухнята. Оригиналният цвят на загубата.
— Излизам навън — казва О’Брайън, докато минава край мен. Изглежда още по-зле отпреди.
— Добре ли си?
— Просто ми е малко трудно да дишам.
— Знам. Тук е доста задушно.
— Не само вътре, но и навън. — Тя ме хваща с две ръце за лакътя. — Има нещо нередно в това място, Дейвид.
Винаги е имало, едва не отвръщам. Но преди да я подкрепя, О’Брайън ме пуска и изкуцуква през задната врата. Чувам я как пъхти на дъсчената площадка, подпряла ръце на коленете си.
Сега, след като вече съм тук, вдишвам това място. И животът, който бях погребал, изпълва дробовете ми в един миг, така че си спомням отвътре навън.
Първото, което се появява, е брат ми. Лорънс. Стои малко по-далеч от обсега на ръката ми и ме гледа със същата смес от обич и дълг, както приживе. Две години по-голям от мен и височък за възрастта си, заради което често го смятаха за по-зрял, по-способен „да се справи“, както се изразяваше баща ми, особено когато нещото за „справяне“ беше самият той.
Понякога другите го наричаха Лари, но не и аз. Нито той беше Лари, нито аз Дейв — и двамата бяхме твърде сериозни, твърде мрачни и сдържани, за да ни подхожда съкратено име. Не че Лорънс беше плашливо хлапе. Докато се местехме от училище на училище, той ме пазеше от всеки побойник, защитаваше ме от подигравките на всяка хлапашка банда, жертваше собствените си възможности да се включи в тях (той беше атлетично момче и го канеха), за да не оставам самичък.
Кой знае колко щастлив би могъл да бъде — колко щастлив би могъл да бъде всеки от нас, — ако имахме друг баща. Такъв, които не пие тъй необуздано, дори с гордост, сякаш някой го предизвикваше на саморазрушително състезание и той бе готов да пукне, но да не се предаде. Освен уискито, основният му интерес се състоеше в издирването на все по-евтини и по-евтини наеми на все по-отдалечени места, за да намали нашите и бездруго бедняшки разходи със същото упорство, с което други бащи търсят по-добри работни места в по-добри градове.