По едно време му се стори, че някой го наблюдава. Слезе надолу по Пътя на Русалките и се озова в квартал „Марлинспайк“ в търсене на улицата, на която бе живял с родителите си. Не знаеше защо. Сега там, в къщичката със зелена врата, щеше да има друго семейство.
Преди да стигне дотам обаче, той се озова сред банда гоблинови момчета, които бяха по-едри и стари от него. Те се изсмяха на шарената му кожа и го гонеха три или четири преки, преди да се откажат.
Не спираха да викат, че мелезите не са добре дошли в тази част на града.
Какво ли щеше да направи баща му? Груб нямаше представа. Той едвам-едвам си спомняше лицето му.
Зави по една странична уличка, сви се до една стена и извади предмета увит в черно кадифе. Чудно му беше какво има вътре. Драконов зъб, може би, или пък парче зефирум. Трябваше да е нещо ценно — защо иначе щяха да го увият така? И защо червенокосият толкова искаше да го открадне? Замисли се дали да не махне обвивката, но, макар да искаше да разбере какво има вътре, не се реши. По някаква причина чувстваше, че капитан Клаг не би одобрил това.
Но в крайна сметка това нямаше значение. Бе важно да върне предмета на неговия собственик. Тази вечер, по време на Голямото тържество. Капитан Клаг бе казал, че ще бъде там. Груб щеше да го намери и да му върне предмета, а в знак на благодарност капитанът щеше да го вземе на борда на „Проклятието на Акулата“. И тогава, може би, всичко щеше да бъде наред.
Разбира се, намирането на един конкретен човек сред тълпите гости на тържеството бе точно толкова лесно, колкото и намирането на конкретна гъгрица в килера на господин Лайтли. Но пък винаги съществуваше възможността да извади късмет. Чувстваше, че е крайно време да има късмет за нещо.
Сега поне имаше план.
Той се изправи на крака, прибра предмета в колана си и тръгна обратно към Пътя на Русалките. За пръв път, откакто бе напуснал „Сакатата русалка“, изпита надежда за бъдещето.
Следобедът премина плавно в привечер, а улиците започнаха да се пълнят с граждани, облечени в най-хубавите си дрехи, готови за Голямото тържество. Груб вървеше сред тях, като стигаше до кръста на повечето от тях. Едната му ръка винаги стискаше предмета, увит в черно кадифе. Нямаше търпение за часа, в който празникът щеше да започне.
Но докато сенките се удължаваха, а улиците притъмняваха, той започна да се тревожи. Господин Лайтли също щеше да отиде на тържеството със златистия си жакет и червената жилетка. И без перука. Вероятно вече се бе оплакал, че мелезът му е избягал. Какво щеше да стане, ако намереха Груб и го върнеха в „Сакатата русалка“?
За може би стотен път се обърна към Пътя на Русалките, когато някой го блъсна в гърба и го събори на калдъръма.
— Гледай къде ходиш — изломоти странникът, спирайки колкото да му хвърли един поглед. Това бе богато облечен млад имп. Носеше напудрена перука и триъгълна шапка, червено сатенено палто, чисто бели риза и панталони и високи сребристи обувки, които увеличаваха ръста му с няколко сантиметра. Щеше да прилича на изискан джентълмен, ако очите му не бяха кръстосани и не ходеше на зиг-заг. Бутилката в ръката му обясняваше причината за това.
В ума на Груб се зароди идея. Без обувките си, импът бе по-дребен от възрастен гоблин. Вероятно не бе по-висок от един мелез. Пое си дълбоко въздух и стисна предмета.
Това бе шансът му.
Груб изчака, докато странникът не се отдалечи на около десетина крачки от него, след което го последва, колкото се може по-внимателно. Годините, в които се бе стремял да избегне вниманието на господин Лайтли, го бяха научили да се слива в сенките. Но дори да беше огнедишащ дракон, импът надали щеше да му обърне внимание. В това състояние едва ли щеше да дочака и тържеството.
Докато се клатушкаше, импът дори започна да си пее:
Груб го следваше сред криволичещите улички, докато накрая импът не спря в една пуста алея. Той вдигна бутилката до устните си, загуби равновесие и рухна по гръб. Триъгълната му шапка падна от главата му. За няколко мига той остана на земята, хилейки се. След това каза нещо крайно вулгарно по адрес на някоя си Бетси и се завъртя на една страна, облизвайки устни. След около десетина секунди гушна бутилката си като бебе и след това захърка.