Слик едва се сдържа от това да се разсмее на висок глас. И сляп имп би прозрял, че Гор смята да отнесе товара до собствения си кораб и да отплава с него. Бе прекалено алчен, за да разбере, че той е измаменият, а не обратното.
— Скъпи ми капитане — каза единият от близнаците с престорен и абсурден акцент, — ако не възразявате да попитам… какво е станало с ръката ви?
— А, това ли? — заекна Гор, като потупа изкуствената си ръка с истинската. — Ъъ, една акула я изяде. Опитвах се да спася един юнга и…
По-скоро се бе опитвал да го хвърли на акулите, но…
— Не знам как бихме могли да ви се отблагодарим — обади се и вторият трол.
— Нямате представа какво означава това за нас.
— Ето ви двайсет дуката заради всичките неприятности.
— Нека бъдат четирийсет.
— Да, четирийсет. Трудно е да се намери честен човек в тия времена.
— Нали? — грейна Гор.
Слик вдигна очи нагоре, след което излезе от трюма на палубата и полетя към възвишенията, до които „Плачещата рана“ бе пуснала котва. Почти му стана мъчно за стария мошеник.
Почти.
В пещерата беше зловещо. Прекалено зловещо, поне според Табита. Тъмнината, падащите капки вода от скалите над тях, дори тихият шум на вълните, миещи лодката им, я караха да се изнервя. Единствената светлина идваше от отвора на малък тунел в единия край, достатъчно голям, за да може лодката да мине през него, ако пътниците се наведяха в нея. Табита знаеше, че близо зад него котва е пуснала „Плачещата рана“. А ако пиратите ги намереха тук, нямаше да могат да избягат.
Тя си пое дълбоко въздух, изтри потни длани в палтото си и хвана греблата. Тази нощ почти не бе спала заради това, което ѝ предстоеше днес. Бе страшничко, разбира се, но тя не можеше да си позволи да мисли за това. Нютън ѝ бе дал шанса да направи нещо истинско. Сега трябваше да се постарае всичко да мине чудесно и може би той щеше да я направи истински страж.
Очилата на Хол проблеснаха, когато той ги намести върху носа си.
— Значи се разбрахме. Ако можем, избягваме боя.
Табита кимна, след което си спомни, че Хол едва ли може да я види.
— Разбира се — каза тя и тихо му се изплези. Хол бе толкова предпазлив, че бе цяло чудо, че понякога върши работа.
Едно малко тъмно петно се появи на светлината на тунела. То се шмугна в пещерата, размахало криле.
— Слик — каза Табита и усети как в тялото ѝ се разлива вълна на облекчение, — всичко наред ли е?
— Изненадващо, но да. Този пират е по-тъп от ножовете в гостилницата на госпожа Бутъл. Троловете тръгнаха към пристанището, а Гор е помъкнал всичките си хора към корабчето. Сега от теб зависи да не оплескаш нещата.
— Много добре — отвърна Хол. — Кажи на Нютън, че сме на път. Ще се срещнем отново на уреченото място.
Табита продължи да гребе внимателно към тунела. Греблата тихо влизаха и излизаха от водата. Когато стигнаха целта си, те оставиха греблата и залегнаха в лодката. Протегнаха ръце към скалите около тях и се избутаха на открито, където започнаха да мигат на свежия въздух.
Червеният кораб на Гор се извисяваше над тях, спуснал котва на по-малко от шейсет метра от скалата, която бяха оставили зад гърба си. По-натам Табита можеше да различи последната от дългите лодки на пиратите, които плаваха към корабчето на Призрака.
Планът бе сработил, точно както бе предвидил и Нютън.
Двамата отново грабнаха греблата. Всяка секунда на открито бе рискована. Ами ако Гор бе оставил пазачи на кораба. Трябваше да е луд да не го направи. Ако ги забележеха…
Най-накрая стигнаха галеона. Табита бръкна в една брезентова торба и извади две брадвички, с които смяташе да се изкатери. Щеше да е трудно, но тя бе тренирала дълго и упорито. Знаеше, че ще се справи.
— Няма нужда — каза тихо Хол и посочи нагоре към корпуса. Пиратите бяха оставили въжена стълба, която висеше от едната страна.
Табита въздъхна и прибра брадвичките. Искаше да оцелее след мисията си, разбира се, но не ѝ се искаше всичко да е прекалено лесно.
Вързаха лодката към края на стълбата и се покатериха. Табита мина първа, като се стараеше да не се удря или ожулва в корпуса. Когато стигна върха извади нож и хвана острието му между палеца и показалеца си. Палубата бе празна, ако не се броеше един човек, овързан за мачтата с толкова въжета, все едно е великан. Мъжът бе пълен и мръсен, а мазната му коса падаше по лицето му. Това можеше да бъде само Финиъс Клаг.
Той погледна нагоре, докато тя стъпваше на палубата и се усмихна обнадеждено.
— Добър ден — каза той. — Аз съм Клаг. Капитан Клаг.