Спейтс впери поглед в нея от мястото си. Не можеше да повярва. Чарлс?
— Тръгна преди десетина минути. Каза, че Бог го е призовал и излезе.
— Ама че работа! — тропна с ръка Спейтс по бюрото си. След това забеляза, че тя е с шапка и държи чантата си. — Не ми казвай, че и ти ще последваш този глупак!
— Не, прибирам се у дома — отговори тя.
— Съжалявам, но това не е възможно. Трябваш ми тук до края на нощта. Свържи се с адвоката ми Ролф Добсън. Кажи му да дойде тук веднага. Имам проблем, ако не си забелязала.
— Не.
— Не? Какво не? Какво означава това?
— Означава, че вече не искам да работя за вас, господин Спейтс.
— Какви ги говориш?
Тя стисна с две ръце чантичката си пред корема сякаш за защита.
— Защото вие сте достойно за презрение човешко същество. — Обърна се сковано и си тръгна.
Спейтс чу тихия звук от внимателното затваряне на врата и после настана тишина.
Седна зад бюрото си, сам, облян в пот — и много, много уплашен.
57.
Думата „нападение“ увисна тежко във въздуха. Всички се струпаха и наблюдаваха главния охранителен монитор. Там на живо пристигаше образът от поставена под голям ъгъл камера върху асансьора и се виждаше от птичи поглед случващото се. На ръба на скалите над Изабела Форд различи група от мъже в черни екипи, които опъваха въжета и струпваха екипировка и оръжия. Явно се готвеха да се спуснат долу по въжетата. Кейт застана до Форд и отново го хвана за ръката. Нейната беше потна и трепереше.
Джордж Инес наруши ужасеното мълчание:
— Нападение ли? Но защо, по дяволите?
— Не са успели да се свържат с нас — обясни Уордлоу. — И това е реакцията им.
— Това е невероятно прекалено.
Уордлоу се обърна към Долби:
— Кен, трябва веднага да възобновим връзките и да сложим край на това.
— Не мога да направя нищо, без да изключа Изабела. Както много добре знаеш, Изабела е напълно предпазена от външния свят. Програмата просто няма да ни позволи да включа системата за комуникация, докато не спрем Изабела.
— Рестартирай главния компютър и прехвърли контрола на сървърите.
— Ще е нужен почти час за прехвърлянето и преконфигурирането на основната рамка.
Уордлоу изруга:
— Добре тогава, ще се кача горе и лично ще им обясня какво е положението — каза той и се запъти към вратата.
— Нищо подобно няма да правиш — каза Хейзълиъс.
— Сър, не разбирам — втренчи се в него Уордлоу.
Хейзълиъс посочи безмълвно зад Уордлоу към екрана горе. Беше се появило ново съобщение.
Имаме съвсем малко време. Трябва да ви съобщя нещо изключително важно.
Уордлоу погледна Хейзълиъс паникьосан. Очите му шареха към екраните на системата за сигурност и обратно.
— Не можем да ги задържим навън, сър. Трябва да отворя вратата.
— Тони — поде Хейзълиъс тихо и напрегнато, — само за миг помисли какво се случва тук. Ако отвориш вратата, този разговор с… Бог или каквото е това нещо ще свърши.
Адамовата ябълка на Уордлоу изпъкна, когато той преглътна.
— Бог ли?
— Точно така, Тони. Бог. Тази вероятност е съвсем реална. Осъществихме контакт с Бог, освен ако не е Бог, който е много по-голям и по-непознаваем от всичко, което си е представяло човечеството.
Никой не проговори.
Хейзълиъс продължи тихо и напрегнато:
— Тони, можем да си спечелим малко време, без да ни струва нищо. Ще им кажем, че вратата не работи, че системите за връзка са се изключили и компютърът се е сринал. Можем да го изиграем. Ще държим вратите затворени и въпреки това ще успеем да се измъкнем без сериозни обвинения.
— Те имат взривен комплект. Ще взривят вратата — каза Уордлоу с напрегнат и хриптящ глас.
— Нека — отвърна Хейзълиъс. Леко стисна рамото на Уордлоу, разтърси го приятелски, сякаш за да го разбуди. — Тони, Тони. Възможно е да разговаряме с Бога. Разбираш ли?
— Разбирам — отвърна Уордлоу тихо.
— Ще им отнеме известно време да преодолеят титановата врата — той се огледа наоколо. — Всички единни ли сме? — Погледът му обходи стаята и се спря на Форд. Явно забеляза скептицизма в очите му. — Уайман?
— Смаян съм, че допускаш вероятността да разговаряме с Бога — каза Форд.
— Ако не е Бог, тогава кой е? — попита Хейзълиъс.
Форд огледа останалите. Питаше се кой друг забелязваше, че Хейзълиъс най-накрая е изгубил контрол.
— Каквото твърдиш от самото начало. Измама. Саботаж.
— Ако смяташ така, Уайман, съжалявам за теб — внезапно се обади Мелиса Коркоран.
Форд се извърна към нея смаян. На лицето й бе изписано ново изражение, което го възпря. Вече я нямаше неуверената млада жена, която неуморно търси обич. Изглеждаше сияйно спокойна, а в очите й гореше самоувереност.